В Априлското въстание има нещо, което ни е много нужно днес, и вероятно ще ни е нужно още много дълго време. Увереността, че има нещо добро, правилно и редно, което трябва да се направи, независимо от безнадеждността, независимо от страха, малодушието и отчаянието.
Защото всеки с ума си тогава е знаел, че Априлското въстание не може да успее. Че България няма да се събуди на 21 април свободна и че бунтът е обречен още отначало.
И въпреки това хиляди се вдигат. Защото когато душата ти е стегната с железни обръчи, знаеш, че трябва да ги счупиш и пак да дишаш свободно, без значение за колко дълго. Защото цял един народ е узрял за истината, че е време да сложи края на една жестока историческа несправедливост. Да опита да поеме живота си в собствените си ръце и да се бори за себе си.
Не всички са имали тази потребност. По-голямата част от България не се вдига на бунт и това, макар да е болезнено срамно, трябва да се знае от поколенията. Защото само истината може да учи.
Толкова много неща се объркват с въстанието, толкова много непредвидени пречки застават на пътя на свободния български дух. И въпреки всички тях, той успява да си пробие път. Успява да се изправи и с цената на много кръв да изкрещи на света, че има правото да живее достойно и свободно на собствената си земя.
Заради онези, които не са били обезсърчени, че вероятно няма да доживеят свободата, всеки един от нас днес е тук такъв, какъвто е, и прави това, което прави.
140 години по-късно продължаваме да стоим пред същата дилема - има ли смисъл да се борим за това, което чувстваме като добро, нормално и справедливо, при все че около нас има толкова зло, което за мнозина изглежда всесилно. Всеки сам прави своя избор. Така, както е било винаги, така, както е било и преди 140 години.
Днес държавата отново е като хваната в клещи. Държи я една престъпна мафия, която набира сила от толкова много години, че вече изглежда абсолютна и непобедима. И отново чуваме гласовете, че съпротивата е безсмислена, защото измъкване няма и защото борбата да живеем така, както искаме, е обречена. И въпреки това отново има хора, които не искат да се примиряват, защото носят такива сърца и такива души - като на предците си, извоювали свободата въпреки всичко.
Априлското въстание доказва, че действително има такива моменти в живота - уж губиш, а всъщност печелиш. И не се знае какво можем да спечелим ние, ако загубим малко - усилия, време, енергия, за да опитаме да си извоюваме правото да имаме значение.
Автор: Десислава Любомирова
