„Тялото ми е само квартира на душата. Духът е важен.”
Николай Колев - Босия
Един човек се саможертва. Най-вече заради себе си, децата и внуците си, заради честта си. Но и заради нас. Прави го пред очите ни, прави го всеки ден. Опитва се да ни събуди, да ни предизвика, да ни разтърси, да ни разгневи, да ни направи повече граждани.
Безсрочната гладна стачка на Николай Колев Босия изглежда обречена на неуспех в своите искания – оставка на министъра на транспорта и разпускане на Народното събрание.
Да приемем, че министърът на транспорта подаде оставка. Притиснат от решителността на Босия, уплашен от възможния трагичен край, който в очите на обществото ще се стовари на съвестта му тегобата на втора смърт, след тази на сина му наскоро. Да приемем, че тази оставка бъде приета напълно, а не като служебно танго – две стъпки напред, стъпка назад. Дори и това да стане, второто искане на протестиращия е невъзможно за изпълнение. Народните представители в своята целокупност няма да подадат оставки, Народното събрание няма да се разпусне. Тези двеста и четиридесет човека са „неуязвими” в колективната безотговорност, или поне така си мислят, всеки криейки се зад гърба на другия, на другите, на Общото.
Тогава? Дали пък протестиращият не е помислил за това? Едва ли. Всички знаем, че той умее да мисли. Дали пък не си дава сметка, че подобна процедура е твърде крайна за изпълнение, дори при добро желания. Едва ли. Този човек има опит и знае, че всичко е възможно, когато има воля, мисъл и морал за това.
Този човек знае и още нещо. Че исканията му няма да се изпълнят и той ще бъде обявен за луд от Тях. Дори и Те да не направят това официално, ще пуснат жълто-кафява инсинуация чрез услужливите си медии с надеждата да заблудят будната все още част от обществото. И да ни успокоят, че след като той е ненормален, ние сме нормални и гражданската ни апатия е естественото ни и приемливо състояние. Да ни внушат, че линеенето е обичайното ни национално състояние и не винаги от какавидата полита пеперуда, дори това да е Морфо.
Тук Босия отново е крачка напред. Предвидил е подробен психиатричен преглед, за да не падне и капка съмнение върху смисъла и цената на саможертвата му. За да не бъдат приети гладната стачка и най-вече възможният фатален край като суицидно действие на тежко разстроен човек с очевидни психически отклонения.
„Това престъпно Народно събрание ще си отиде, докато ме има, или след това” – това са неговите безпощадни думи. Думи – присъда.
Ясно е че действията на Николай Колев Босия трябва веднага, максимално, безрезервно да бъдат подкрепени от всички нас. Колкото големите медии повече мълчат, толкова повече ние, гражданите, трябва да говорим, да показваме, да осветяваме случая. Трябва да крещим, да крещим до полуда. Защото управляващата глутница обръгна и на самоубийства.
Ако все пак се случи най-страшното, да намерим сили и време да изпратим нашия нов Ян Палах в последния му път.
И най-важното. Да знаем предварително къде ще отидем след Това. Към Цитаделата на паветата с болно жълт цвят.
Автор: Калин Илиев
