Непрекъснато се питаме един и същи въпрос. Щом критикуваме правителствата и корпорациите, каква е тяхната алтернатива? Ще започне малко по-отдалече, за да бъда разбран правилно.
Да започнем с хората, които съставляват правителствата. Това обикновено са хора, които от самото начало се развиват в държавния сектор. Тези хора не знаят какво означава да работиш на пазарен принцип. Те харчат пари, които частния сектор изкарва, а често се държат така, сякаш разполагат със свои собствени пари. Както Борисов обича да се хвали - аз разпоредих, аз платих, аз направих.
Да предложим друга версия, по-вярна: просто се разпределят нашите пари за строежи на пътища на тройна цена, между послушници и присъдружни структури.
Големите корпорации? Чудесно, всички обичаме услугите им. Но под благовидни приказки за филантропия и съпричастност, продължават да експлоатират с робски труд хората в държавите от Третия свят, включително и деца. Забележете, дори изразът е дискриминационен. Откъде накъде един свят ще е първи, а друг трети? Всичко това се проектира още от колониалния период, като цели поколения се раждат с предимство пред останалите. И по нищо не личи, че това ще се приомени.
Дотук, нещата изглеждат пределно ясни, но е важно да се кажат, защото това е основата. Стигаме и до алтернативата. Това сме ние.
Ние избираме да пасуваме на изборите и те да се решават от административни, манипулирани и етнически гласове. Ние избираме да работим по 8-10-12 часа, без да търсим отчетност на изхарчените ни пари. Ние не търсим отговорност на тези, които ги харчат неправомерно. Ние се правим, че не виждаме очевидната разлика между доходите им, имотното състояние и начин на живот.
Ние избираме да бъдем политически инфантили и да не отделяме от времето си, за да изградим собственото си общество. Ние предпочитаме да живеем като хедонисти, вместо като революционери.
Също така ние решаваме, че трябва да дойде някой с магическа пръчка, самороден велик лидер, който сам да промени всичко. Така и не видяхме неволята в огледалото. Дори и да се появи прероден Васил Левски - ние няма да го подкрепим.
Няма да намери място в медиите, защото няма да си плати. Ще бъде определен за деструктивен, защото не иска да работи с престъпници.
Знаете ли кое е най-тъжното? Веществените доказателства за всички тези публични тайни, могат да ги дадат само обвиняеми олигарси. Само те могат да уличат по-големите престъпници от тях самите. Но ви отклоняват вниманието от това какво ви казват, с това кой ви го казва.
Защото онези, които стоят начело на държавата не просто са извършвали всичко това, в което обвиняват въпросните беглеци, но са използвали всички средства и ресурси на държавата, за да ги правят. Но тях няма кой да ги разследва.
Няма да има лидер, който да не ви лъже и краде. Никъде и никога. Докато не се научим да следим за собствения си интерес и не си вдигнем задниците, за да изградим някакво гражданско общество. Ако имат възможност да ви ощетяват - ще го правят. Ако ние им я отнемем - ще спрат. Няма власт, която да не работи добре, ако не е поставяна под постоянно напрежение, наблюдение и протест. Свикнахме да мислим, че политическият свят и нашият са много различни, недокосващи се един с друг: нищо подобно, нашите действия моделират политиците и обратното - нашите бездействия ги превръщат в такива, каквито са днес. Скачените съдове обаче отдавна са в дисбаланса на апатията. Но тя - това учи историята - никога не е константа и е способна на вулканично изригване. Да заложим на него.
Автор: Тодор Беленски
