Живеем в най-изненаданата държава, в която нищо не може да ни изненада. Това е парадокс, в който дружно пребиваваме като общество, разделено на хора, учудващи се на всичко, и такива, които виждат през събитията.
Изненадва ни снегът. Изненадано разбираме за него от Facebook. Пак от там за него чуват и тези, които трябва да го чистят. И изненадани, че засега са подготвени, излизат с фадроми, пригодени за снегорини.
Но снегът спира и изненадата свършва. И за пореден път е изненадваща киша, като кривнеш отвъд големите булеварди с електрическите им глобуси. Изненада: по села и паланки няма ток, но има партини с човешки бой, няма хляб, но има воля за отмяна на бедственото положение, няма снегорин, но има трактор, който все ще изрине нещо. Няма и виновни. Ала всъщност не - виновен е снегът, че вали.
Така в изненадано състояние на духа преминават покрай нас и други чудати събития, за които дори не си даваме сметка, като увехне изненадата ни.
Ето например изненадаха ни със съдебна реформа, която трая колкото еуфорията от изненадата. Изненадаха ни и със здравна реформа. От нея ни остана само пръстовият отпечатък и някакви похарчени нахалост кинти. Образованието също ни изненада - разни амбициозни реформисти, които не са стъпвали в школо, мислеха изненадващи глупости за неговото бъдеще.
Ту бяхме изненадани, ту не покрай поредните избори, в които изненадващи заигравки ни показаха за пореден път потенциала на врътни политиката у нас. Изненадващо ще сменяме и системата, но никой не знае как ще стане това. И така всеки ден слушаме изненадващи тези колко зле или колко добре ще стане. Изненада: няма да стане по-добре, не и с материала, който имаме.
Не ни изненадва нито агресията на пътя, нито агресията срещу човека, нито ексцесиите на шепа провъзгласили се за последна инстанция в държавата. Те са герои, а на героите всичко е позволено! Не ни изненадва, че само си говорим за правосъдие, а то, милото, колабирало, докато се суетят около него.
Не се учудваме на безвластието и разградения двор, на който приличаме - в него всеки си влиза, взима, оставя отпадъка си и бегом я към Москва, я към Брюксел, я към Вашингтон. А после все тъй изненади чучала ни обясняват как всичко е наред, докато отвън междувременно ни се смеят и чумосват.
И вече нищо не може да ни изненада, защото не знаем откъде да започнем да поправяме: дали от тези, които са все с ококорени очи на всичко, или от онези, които се взират през мантията на популизма и лъжата.
И къде в почуда, къде в меланхолия от предугаденото крачим с бледи стъпки по неотъпкания сняг, докато от лявата ни страна блъскат някого на пешеходна пътека, а от дясната - говорят за справедливост. А по средата стоиш ти - човекът, който живее най-изненаданата държава, в която вече нищо не може да го изненада.
Автор: Румен Скрински
