За разлика от романа на Греъм Грийн от 1955 г. "Губещият взима всичко", в Турция, шест десетилетия по-късно излиза, че "победителят губи всичко". В нощта на 7 юни победителите отново ще победят. Все същото, както винаги, те ще бъдат напрегнати – вероятно дори по-напрегнати от преди. Те ще скандират победоносно, но ще изглеждат умислени и нещастни.
Те ще бъдат гневни, готови да се сбият с всеки фантом, който могат да си представят като свой враг. Ако бъдат принудени да влязат в слабо правителство, ще започнат да търсят враговете отвътре.
Те ще продължат да се опитват да изградят фалшива държава: без грехове и жадна. Те няма да се умирят, докато не направят и другата половина на Турция точно такава, като половината под свое командване, контрол и манипулирана със свещени книги в техните ръце и свети думи от техните устни: привидно безгрешна, скучно жадна, но в личен план греховна.
"Да притежават" само половината страна тях няма да ги удовлетворява, докато другата половина умно им се подиграва и страстно ги мрази. Те знаят, че ще изглеждат толкова мизерно смешни и за другата половина на Турция, а вероятно и за останалия демократичен свят. Те ще олицетворяват тъжната шега, че винаги са били като такива, какъвто е фонтан, постоянно пълнещ басейна с мощен черен хумор. Те ще се разгневят. И ще изглеждат по-смешни. Докато не станат още по-гневни.
Ние, в не толкова жадната половина от страната, ще продължаваме да пием за тяхно здраве! Ще се смеем и ще си припомняме един на друг, че Орсън Уелс е бил поне в някаква степен прав, когато е казал, че "Популярността не трябва да бъде скала за избор на политици. Ако това зависи от популярността, Патокът Доналд и Мъпетите биха заели местата в сената". И ние ще се смеем на турските Мъпети, грижливо избягвайки да наричаме водача им Патока Доналд, за да не обидим него – или Патока Доналд.
Ще си припомним някои от най-добрите цитати на основателя на политическия ислям в Турция, починалия Неджметин Ербакан, който веднъж заяви, че всички, които не са гласували за неговата партия, били от "религията на картофите".
После ще си припомним как една седмица преди изборите на 7 юни един мюсюлмански духовник, в публична реч, заяви, че пророкът Мохамед дарил на Ахмед Давутоглу премиерското кресло. В личен план ще се чудим какво трябва да е сторил премиерът, благочестив мюсюлманин, през своята "предполагаема връзка" с пророка – голям грях във всяко училище за ислямска вяра.
Ще си припомним и превърналия се в ислямист плейбой/актьор/манекен, който казва, че мюсюлманинът не може да гласува за основната опозиционна партия – същият човек, който също така желае "Нека Бог ми отнеме живота и го добави към този на /президента Реджеп Тайип/ Ердоган". Ще се смеем и ще пием за тяхно здраве – както на превърналия се в ислямист плейбой/актьор/манекен, така и на президента. Винаги ще им бъдем благодарни на тях за това, че са ни дали толкова много смях.
А те ще стават по-гневни. Гневни като баща, който е горд от своя благочестив, но не толкова забележим син, но пък нещастен заради братът отцепник на доброто момче – негов собствен син, когото мрази. Момчето бунтар, което се присмива и на баща си, и на своя послушен брат. Изпълнената с желание черна овца на семейството. Неблагодарният син, когото бащата не може да изрита от дома на тяхното семейство...
Те ще бъдат победители. Нещастни и гневни победители. Поради което ще мразят дори повече другата половина от страната си. И те ще бъдат мразени дори повече от същата тази половина. В личен план ще знаят, че лоялността на добрата половина бързо ще избледнее в деня, в който лирата ще започне да се търгува 5 към 1 спрямо долара и 7 към едно при еврото, при 2,5 и 3 предишния ден. Те ще бъдат шокирани, когато видят своите благочестиви хора да бързат от един митинг на друг, със свети книги в ръцете си и свети думи на устните си, обявявайки война на техните бивши братя по оръжие.
Те са победителите, които губят всичко.
Бурак Бекдил, "Хюриет", БГНЕС.
