Резултатите от международното изследване PISA (2022) станаха повод, и с право, за вълна от новини и коментари. Спадът в резултатите на българските 15-годишни ученици е значителен. Тенденцията се променя от сравнително подобряване между 2006 и 2015 г., до значително влошаване през 2019 и 2022 г., в резултатите по четене, математика и природни науки. Новината не бива да бъде поредното тридневно чудо, което ще отшуми.
Още: След Сирия и Асад: Режимът в Иран ли е следващ?
Да се каже, че факторите, които обясняват общите слаби резултати са един, два или три би опростило твърде много нещата. Причините за неуспехите на образователната ни система са многобройни и от най-различно естество, и те явно имат устойчивост във времето. Тези причини не се намират само в образователната система. Те се намират и в сферите на социалното, политическото и дори икономическото. Учителите могат лесно да станат изкупителна жертва за случващото се. Но освен, че се пекат на същия огън, който до голяма степен пече резултатите на учениците, те са ѝ безсилни спрямо случващото се около тях извън училище. От друга страна, инструментите, с които разполагат за да влияят в самото училище не са толкова силни, колкото обществото може би смята.
И все пак, ако ще говорим за учителите, нека вземем предвид следното. Според Института за изследвания в образованието, "редица изследвания показват, че приносът на учителите за образователните постижения на учениците надхвърля влиянието на всеки друг фактор, свързан с училището". Това се отнася не само до качеството на преподаване на учителите, но и до взаимоотношенията между тях и учениците, уменията да ги мотивират и да изграждат добра учебна среда, измежду други. Всичко това трябва да ни накара да обърнем внимание и да ценим повече педагозите, защото те са един от ключовете към успеха на учениците. Доколко имат условията да бъдат такъв ключ е друг въпрос...
Да ценим педагозите не означава само по-добро заплащане. То е важно, но дали трябва да е водещият фактор? За колко от 90% нови педагози, които не се задържат в системата за повече от три години заплащането е било главната причина за напускане? За колко от тях причината е била слабата практическа подготовка във ВУЗ или липсата на адекватно менторство за навлизане в професията, както някои изследвания сочат? Разбира се, това са важни променливи. Обаче, особено за напусналите след третата си година учители, тежестта на горните три фактора вероятно не е толкова голяма. Три години са достатъчни за навлизане в професията. Три години са достатъчни и за натрупване на немалък практически опит. Една година е достатъчна за осъзнаване на това дали заплатата е задоволителна.
Още: Защо малка и бедна Молдова (не) бърза за ЕС
Още: Олаф Шолц загуби вота на доверие. Какво предстои?
Професионално прегаряне над нормата
Проучване от 2019 г. на ПУ "Паисий Хилендарски" показа, че професионалното прегаряне при учителите е над средното ниво за останалите професии. Нека допуснем, че това прекомерно психическо прегаряне играе роля в напускането на системата от 90% нови педагози. Нека допуснем, че прегарянето е също така важен фактор за понижена ефективност на част от действащите и с много години стаж педагози. Това прегаряне разяжда, замразява, обезсилва ключовите сили на учителя да влияе положително на успеха на учениците си. Прегорелият учител трудно може да мотивира – той самият има нужда от мотивация. Той трудно може да поддържа приятна среда и добри взаимоотношения с всички ученици – психиката му е на ръба на оцеляване. Той по-трудно може да планира, да оценява, да подкрепя и да иновира. Това не означава, че учителите не успяват да вършат работата си, а че стресът и бърнаут синдромът им пречат да бъдат в най-добра форма.
Независими и обективни новини - Actualno.com ги представя и във Viber! Последвайте ни тук!
Нужно е сериозно преразглеждане на това как образователната система и прикачените към нея части систематично предизвикват прекомерно прегаряне на учителите. Мерки от сорта "спа един път в годината" или "наръчник със стратегии за справяне със стреса" не са съизмерими с мащаба на проблема. Да се гледа на професионалното прегаряне на учителите като на естествено и неизбежно явление, което те трябва просто да управляват по-добре, или цена, която трябва да платят за да бъдат учители, е не само несправедливо, но и не е научно. Дори и да не ни пука за това, че педагозите са хора, не е трудно да се сетим, че благосъстоянието им и тяхната производителност са тясно свързани.
Учител, който може да максимизира влиянието, което има върху постиженията на учениците си, е учител, който се чувства добре със себе си и в училището, в което работи. Този учител се чувства реализиран, спокоен и свободен да преподава по най-полезния и адекватен начин. Той има желание и стимул да се развива. Той не живее постоянно претоварен, хронично недоспал (като 49,9% от педагозите). Той не живее в страх от директор, РУО или който и да е друг. Той не отива на училище без желание, заради това, че днес трябва да мине през всякакви административни задачи, включително по проекти, доклади, комисии, обяснения... Образованието е небе, но учителят не е един Атлас, който да може да го носи на плещите си.
В проучването на ПУ, 85,3% от педагозите сочат бумащината като един от основните фактори причиняващи им стрес. И въпреки вече направените стъпки за намаляването им, вероятно е да има още излишни, повтарящи се и безсмислени административни задачи. Как да разберем, че са излишни? Тези задачи нямат връзка с обучението и развитието на учениците, нямат добавена стойност, а по-скоро служат за покриване на формалности... Тези, които най-добре биха могли да ни го обяснят са класните ръководители, които служат като ходещо административно бюро за своя клас. В други страни, училищата имат същински административни звена. А какво да кажем за дежурството в коридорите, което принципно е работа за охранител? В други страни, непедагогически персонал дежури в коридорите.
Още: Защо Северна Корея този път не се подигра на Сеул
Още: Иран: Страх и объркване от краха на Асад
Прегарянето в учителската професия не се дължи само на излишна административна работа и несвойствени функции вменени на учителя. Средата и начинът, по който работи дадено училище също може да допринесе за това – екип, който не е сплотен, в който няма взаимна подкрепа и често има безсмислени конфликти; ръководство, което управлява с желязна ръка и смазва достойнството и свободния дух на учителя (къде се загуби идеята за мандатност?); неадекватни графици; огромни паралелки; колективната невроза с оценките; трудното взаимодействие с родители и ученици; постоянното спускане на промени отгоре; мониторингът от всевъзможни страни; и други, и други... Колкото и фактори да изброим, винаги рискуваме да забравим някой. А отговорът не може да бъде просто – "учителите трябва да се приспособят и по-добре да управляват стреса".
В международното изследване TALIS (2018), само половината от българските учители посочват, че са удовлетворени от професията, 44% от средата и 54% от свободата, която имат в работата си. Ако желаем да променим тенденцията в резултатите на учениците, трябва да обърнем внимание и на тези тенденции. Трябва да видим кои са тръните в нозете и ръцете на учителите и как може да ги извадим. Работата на учителя е мисия, и в нея той трябва да има условията да се фокусира върху обучението и менторството на учениците, чувствайки се подкрепян и реализиран докато го прави. Прегарянето и угасването на пламъка на педагога не са нито неизбежни, нито естествени, нито приемливи от човешка гледна точка. Те са провал на нещо друго, на някой друг...
Автор: Явор Хаджиев
