От вече една седмица насам темата в Европа и светът е атентатът срещу редакцията в „Шарли ебдо” и ударът върху свободата на словото. От вече 25 години у нас темата, макар и умело прикривана, е тази за справедливостта, която българското правосъдие отказва на гражданите на Република България.
Специално заради съдебната реформа Европейската комисия измисли невиждан до този момент мониторингов механизъм – за нас и за Румъния. Само че докато у нас прокуратурата си измисля оправдания как да не разследва фигури като Пеевски, които така са си постлали, че могат да изметат до един „непокорните” съдии, прокурори и следователи, в Румъния пипат здраво – управляващата партия на Виктор Понта влезе във фокуса на правосъдието, петима бивши министри също ги разследват - за корупция, а заради изборни далавери се преобърна вотът за президент на страната, а един недобросъвестен министър си замина скоропостижно. Румънците не се помайват и по отношение на злоупотребите с еврофондове.
Нещо такова да сте видели в България? Да чухте новият ни стар премиер Бойко Борисов да отваря и дума срещу човека, превърнал се в повод за невиждан в цял свят протест – Делян Пеевски? Как ли ще отвори, като предишните почти четири години на управление също не отвори – защо ли? Негово Превъзходителство г-н Борисов е на тези неща. Или май тези неща са над него. Да сте видели и конкретни стъпки, да има разследвания срещу политици заради крупни злоупотреби като в Румъния? Няма и да видите, защото България живее в битието на „хвани единия, удари другия”.
Първостепенният и най-важен проблем на България за 25 години е отказът от правосъдие. Когато няма санкция за неправилното, то се превръща в правилно. И така насила определена класа от българското общество – политическата, кара обикновените граждани да вземат правосъдието в свои ръце. Последният такъв пример е от Варна и борбата с джебчийките. А никога не е завършвало добре, когато полиция и прокуратура абдикира. Защото накрая винаги се стига до автомати.
Съдебната реформа у нас е от първостепенна важност. Но не толкова на системата, ами на кадрите вътре. Защото само малко да се поразтърсите, малко да се поослушате и бързо ще намерите очевидни връзки между съдии и прокурори с лица, които трябва да са обект най-малкото на разследване. Като Пеевски. Прокурорски тъпотии от сорта на какъв „плод на субективно възприятие” е как например Пеевски пое Пристанище Варна още преди да си завърши висшето образование, водят само до „обективно установяване”, че прокуратурата ни не си върши работа в полза на обществото.
Само в България имаме една невероятна структура на обвинение – следствие и прокуратура. Така, за всеки случай, да не вземе да се появи някой съвестен обвинител и да направи проблеми на тези, на които не трябва да се правят проблеми. Винаги е по-добре да има двойно подсигуряване - хем да не разследваме, хем да не обвиняваме.
Основният проблем е ясен – кадрите, не в структурите. Структурата е второстепенна – хората са най-важни. А на най-важните постове стоят хора, които работят „хипотетично” и работата им ражда „субективни плодове”.
