Тъй наречените "изненади" на изборите могат да са изненадващи само за хора, свикнали да гледат на политическите битки като нещо, което се разразява по три телевизии, десет сайта и няколко отмиращи вестници в страната. Основните медиуми от много време насам. А в миналото нещата бяха ясни: силата на всяка партия бе обезпечена с пари, наливани към собствениците на медиите, които циментираха дневния ред, за да запазят статуквото. Тази обмяна на капитали продължи дълго и даде печален резултат: и за избиратели, и за читатели.
Между онези партии обаче, които повишиха значително процента си на последните избори, има нещо общо. И то не е съвпадение в идеите, място в политическия спектър, предизборна програма, обещаващи лидери - не е политика въобще. А е друго, много просто: това са партии, които знаят как да използват социалните мрежи и дължат успеха си преимуществено на тях.
"Демократична България" например е структурирана почти изцяло във Фейсбук; партия, която започва и завършва акциите си най-вече там, намира съмишленици пак там, критикува правителството там и най-вероятно би си набавяла публичност, ако управлява, отново оттам. Телевизията на Слави Трифонов няма много общо с успеха му: това е по-скоро ретро инерция, която бе запазена най-вече по демографски причини и далеч не дава очакваните резултати. В много по-голямa степен Трифонов разчита на Фейсбук - това, че "Има такъв народ" се консолидира с висок вот, се дължи на обстоятелството, че - колкото и просто да звучи - Слави Трифонов пише статуси. Прави го системно от две години, откакто подкара Валери Симеонов и сложи тениската на "Системата ни убива"; а тези навици, когато се натрупат, започват да предизвикват системен ефект.
Опитайте се да съобразите също дали щяхте да разберете, че "Отровното трио" съществува, ако не беше Фейсбук. Не че например проф. Минеков не е критик на Борисов от близо 10 години. Просто преди 10 години медийното статукво не му даваше каквато и да била трибуна, понеже това бе опасно и не можеше да се монетизира. "Отровното трио" в старата медийна ситуация щеше да се бори за малка колонка, вмъкната между големите политически чаршафи, и то основно заради това, че трябваше от време на време да се симулира малко опозиция. И на последно място - "Възраждане". Партия, структурирана дълбоко във Фейсбук, която постепенно отвя и ще продължи да отвява конкурентите си - НФСБ, "Атака", ВМРО. Какво е общото между Сидеров, Каракачанов и Валери Симеонов? Не, не общата досада - това е ясно. Общото е, че във Фейсбук ги няма никакви. Между другото: щяхте ли да разберете, че Борис Бонев същестува, ако не бяха социалните мрежи?
Обратният преглед също е показателен. Партиите, които са изгубили проценти, са онези, които нямат добър захват във Фейсбук, не са изградили мрежата си там, разчитат на консервативните медии, но консервативните медии постепенно си отиват - и няма да е учудващо, ако краят им съвпадне с края на онези политици, които са им давали прекалено доверие. Борисов специално изживя много комичен обрат: прояви интуиция за социалните мрежи, но я интерпретира по негов си начин - като вечно обикалящ джип, пред който (това вече изглежда като обсесия) дори направи забележителния си монолог тип "Кръстника" малко след изборите.
Може да гледаме на прехода и като преход от следните събития: от четвърта власт, слята до най-финото застъпване на контурите с останалите три, към постепенно разлепване между нея и статуквото, доколкото социалните мрежи дават нови възможности, макар и с много въпросителни. Тези възможности тепърва ще дават резултати: онзи, който не ги забелязва, ще напусне бързо състезанието.
Автор: Райко Байчев
