Най-големият шанс на Росен Плевнелиев е, че идва след Георги Първанов. Отива си най-безличния и безнаследствен президент от годините на новата конституция. Човек, превърнал се в персона нон грата на запад от Калотина, олицетворение на провинциалния макевиализъм, паркетен изпълнител на руската политико-енергийна стратегия, отливка на кухата реторика и сивия протокол, гост в непонятния свят на глобализацията.
Още: След Сирия и Асад: Режимът в Иран ли е следващ?
Плевнелиев трябва да направи невъзможното, за да не освежи този пейзаж и тежката стерилност на изминалите 10 години на президентската институция. На този терен всякаква дейност би била по-малък грях от шумното бездействие на Първанов.
Подозрението с най-дълга сянка върху новия президент е ясно. Плевнелиев е просто усмихната авторска инсталация на премиера, човекът с институционалната задача да довършва изреченията на Борисов.
Това подозрение ще тегне върху него дори, ако се превърне в завършен контрапункт на сегашното управление, защото вече дори политическото различие и контраст могат да бъдат интегрирани в някаква басня за широкоскроените, толерантни и разумни управляващи.
Още: Защо малка и бедна Молдова (не) бърза за ЕС
Още: Олаф Шолц загуби вота на доверие. Какво предстои?
Политическият абсурд в България вече трайно ни е отнел привилегията на елементарното доверие в автентичността на всякаква публична фигура и реторика. Моделът на селекция на Плевнелиев и неговата тотално пренавита ПР-ска биографична приказка няма как да бъдат обявени за изключение.
Независими и обективни новини - Actualno.com ги представя и във Viber! Последвайте ни тук!
Ако се заслушаме обаче в думите на новия държавен глава можем да чуем няколко позитивни неща. Той звучи сякаш има усет за глобалните промени, за разместванията на света и икономиката, за нуждата от ново разбиране и поведение на страни като България, има чувство за спешност, за ново поколение реформи, за нова външна политика, която е много по-обърната към новите центрове на икономическа динамика.
Прозира някакво разбиране за необходимостта от рестарт на политика, дебати, институции, политики, както и от разширяване на кръгозора на управлението на страната. При най-оптимистична интерпретация човек може да се изкуши да си помисли, че тази реторика е индиректен коментар към хаотичното управление на кабинета. Разбира се, големият въпрос и съмнение е дали ще бъде извървян пътя от усет до разумно и смислено институционално и политическо поведение.
В същото време, рамката, която новия президент поставя на институцията си е твърде широка. Тя е новия „център-нападател” на конституционния ни модел, автор на метастратегията за развитие на страната, автор на координатната система на публичните разходи на държавата и, по логиката на това мислене, автоматичен коректив на останалите институции, когато се отклоняват от начертаната линия.
Още: Защо Северна Корея този път не се подигра на Сеул
Още: Иран: Страх и объркване от краха на Асад
В обхвата на заявката на Плевнелиев са и отделните секторни политики, които се очаква, че трябва да се впишат в големия дизайн. Секторните му съвети могат да заприличат на министерства в сянка, а техните програми на секторни стратегии за развитие.
Въобще, без да е ясно дали го осъзнава или не, Плевнелиев си представя собствената институция като втора, паралелна изпълнителна власт. Дори облече ангажиментите в цифри. Едва ли си позволява и за миг да се види като втори премиер, но думите го водят в тази посока.
Новият президент има и идеи, чиято радикалност може би не осъзнава напълно. Примери тук са заявката му за предварителна оценка, един вид одит на законодателните инициативи на правителство и Парламента, както и ангажимента да застане срещу действия на законодателната и изпълнителната власт, които не спазват принципите на доброто управление.
Ако подобни приказки биха имали реални последствия, то те на практика би трябвало да го направят опонент номер 1 на това правителство още от първата секунда на встъпване в длъжност. Ясно е обаче, че това няма как да стане и много от изреченото е словестен пълнеж на определеното публично време.
Ако все пак приемем намеренията на Плевнелиев за реални и ги наложим върху конкретна управленска тема, лесно ще видим високата невидима летва, която си е поставил. Например, само преди дни излезе поредната класация, която маркира продължаващия срив на икономическата свобода в страната.
Ако към това добавим и непрестанния отлив на чуждестранни инвеститори от България, то новият президент би трябвало да подготви доста дълъг списък от критични бележки към кабинета. Като минимум те включват аграрното разбиране на премиера за характера на икономическия живот и ефекта от чуждестранните инвеститори в него, подгонването на редица компании, зациклилата за пореден път административна реформа.
Ако пък президентът иска да помогне на българските фирми да бъдат активни навън, ще трябва да се изправи срещу кабинета по още поне десетина теми. Ако иска активна извъневропейска политика, ще трябва да застане и срещу министерството на външните работи, което не е никак подготвено за подобно начинание.
Много е възможно човекът просто да си говори, а когато нещата започнат да не се случват, да се окажат виновни различни обикновени заподозряни и Плевнелиев да се превърне в досадна радиоточка, която си дудне нещо от стената. Позицията на президент изисква, ако не друго, поне реторика, а и нашенската политическа бутафория може да предложи всякакви сценарии, обрати, драми.
Това поставя под тежка условност всякакви наблюдения, които идването на новия президент предизвиква. Дали пък не може да се окаже, че в някое от по-актуалните си прераждания е бил Бисмарк или Гладстон?
