Площад “Таксим”, вчера. Дъждът е толкова ситен, че мокри като порой. Със Синан бързаме и в движение снимам. Шегувам се, че току-виж полицията ще ни прибере, тъй като навлизаме в ‘опасната’ зона до водните оръдия край парка “Гези”. За да снимаме. Отново. И без майтап една патрулка мина и ни ‘огледа’. И се смяхме, че викаме дявола. А той понякога е тъкмо в свободата. Както и в страха от нея.
Ако човек вече е хапнал дюнер и се е хукнал по прочутата търговска улица “Независимост” (“Истиклял”), съвсем не без основание може да пропусне конуса с историята около основаването на Републиката. Казвате си вероятно: “Какво толкова, има го в “Уикипедия!”. Ала тук световната енциклопедия е ограничена. От властта. Която борави със знанието като с водно оръдие срещу недоволните от свободата. В тази ѝ форма.
Впрочем не от вчера площадът, символизиращ европейска Турция на Ататюрк, е превърнат чрез протести от младите в арена за периодично отвоюване на Републиката. Но от властта, която демонстративно присъства там, където можеш да сбъркаш страха за и от свободата. Да речем, с алъш-вериш. А особено когато вали дъжд, мокрещ досущ като порой, водните оръдия се скриват сред мъгла от изкушения.
Едно такова бе Истанбул на всяка цена да остане притежание на властта, която, ерозирала в безпомощност, търсеше как да разболее здравите край Босфора. И самата тя се тръшна на легло. Но пък този път нямаше водни оръдия за онези, страхуващите се за свободата. А властта остави машините, за да си откупи уважение. Което не трогва никого на “Таксим”. Най-малко сред облаци и пълни заведения.
.....
Страхът за и от свободата разделя и нас. В единия случай ни кара да си спомняме с чест за онази независимост с главна буква преди 111 г. В другия - да се чудим за колко време ще слезем от 111-то място по свобода на словото, например. Всъщност - чудим ли се изобщо?! Или гледаме с питанките към нашите си ‘водни оръдия’, строени на пост, за да ги подкарат Алековите герои наесен? Защото те идват, но като търговци от “Капалъчарши”. Или от храма.
И си мисля, че засега на българския “Таксим” има само имитации на тежки машини, страхуващи се от свободата. А в същото време все повече стават хората, които се плашат за нея. И в това има нещо прекрасно! Понеже дори не вали. Нали?
Автор: Румен Скрински
