Не се доверихме на разума си – най-важната причина, поради която страхът от неизвестното измести страшното известно и се превърна в реалност. Да, за Истанбулската конвенция говоря – тази, която отхвърлихме заради неяснота на написаното в нея.
Нищо неясно няма в пустата конвенция. Терминът "джендър" е ясен като сълза. Не е пол, а е род. Или още по-просто казано – това понятие обхваща що е то мъжественост и женственост. А както добре знаем, да си мъжко момиче не е чуждо дори в България – чуждото е обратното, от него умира от страх огромна част от целокупното ни население. Но това не го разбрахме – вместо това повярвахме на политическото говорене, маскирано в социалните мрежи като обикновени страхове или като Корнелия Нинова, която не знам защо още не е в кухнята да прави салата и да сипва ракия - това ѝ е "предназначението" като жена. И се поддадохме.
Точно това – да не вземе да се окаже, че ще ни изтрият аурата на мачо мен, на много корави и ще станем въздух под налягане, доведе до цялата истерия. Доведе и до решението на Конституционния съд, което няма нищо общо с нашата конституция. Защото там думичката "пол" я има само в чл. 6, който гласи следното: "(1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. (2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние".
И какъв тогава е проблемът с Истанбулската конвенция? Че можело да защити правата на транссексуалните, трансвестити, травестити и други групи от хора, които не отговарят на това, което обществото е определило като принадлежащо към категорията на "мъжете" или "жените"? Или, че тези хора ще ни обърнат резбата? Или и двете?
В нашата конституция никъде не пише, че транссексуалните трябва да бъдат убивани на място. Но с решението на Конституционния съд нищо чудно следващата крачка да е точно тази. И всичко това, за да покажем каква мъжествена нация сме! Друго нищо може да не сме, обаче мъже - да!
Не сме готови за Истанбулската конвенция. Дори да я бяхме приели, вероятно нямаше да я изпълняваме, защото тя щеше да ни накара да се вгледаме в проблеми, от които упорито бягаме. Но по-страшното е не, че не сме готови да признаем, че има различни хора, което изобщо не е основната тема на този документ, а че не сме готови да говорим за насилието като за проблем – още го възприемаме за сензация, кино ефект, за нещо, което се случва само там, някъде, на някой друг. Само миналата седмица имаше няколко показни случая на насилие, като малко преди Конституционният съд да излезе с решението си, беше убита възрастна жена, а вероятният ѝ убиец се самоуби, след като седмица по-рано вкара след побой дъщеря ѝ в болница. Защото е много мъжествен, истински мъж! А такива случаи в България – как някой става мъж, като се упражнява с юмруци върху някоя жена, са безброй. Забравяме ги в момента, в който се зазяпаме с нездраво любопитство в следващия такъв случай. И не помагаме, не осъзнаваме, че е въпрос на време това да ни засегне лично.
Да, въпросът с равенството между мъжете и жените е много по-различен на Балканите и у нас, отколкото на Запад. Лицемерието по отношение на различията между мъжете и жените, до което се стига на Запад, е непоносимо в много отношения и най-вече в толерирането под маската на равноправие. Този феномен води до изкривяване и нетърпимост в обратната посока – но това не означава, че трябва да се правим, че изкривяване и нетърпимост има само в една посока. Има ги и в другата посока – и то доста сериозно, от доста по-дълго време и доста по-големи последствия. А ние не го признахме.
Най-горчиво в цялата работа е, че нито една от жените-съдии в Конституционния съд не гласува против това решение. Това или е Стокхолмски синдром, или те вече са толкова мъжествени и корави, че им е добре да е така, както е сега, макар на много други хич да не им е добре.
В крайна сметка е ясно – не сме готови за Истанбулската конвенция. Не сме готови заради всичко случило се покрай нея, заради позицията на ГЕРБ и БСП, че защитават жените от насилието, която така и не е облечена в промени в Наказателния кодекс (например преследването и тормоза да са наказуеми деяния, а ограничителната заповед да се наказва реално, но за второто и МВР трябва) и няма и да бъде, но най-вече защото гласът в нейна защита не се оказа достатъчно силен. Видя ни се много да свалим чифтето пищови от голия тумбак и не пожелахме. Много ни се видя да се погледнем сами себе си и да се видим, ама наистина да се загледаме и огледаме много добре. Да проумеем, че просто няма никаква аура - на нищо. Първата крачка пак да стигнем до аура беше да си го признаем. Нищо, следващият път. Може би. А най-вероятно - не.
п.п. За питащите под материала дали си нямаме закони в България и Наказателен кодекс за защита на жените - нямаме си достатъчно. Например - промените, предложени от БСП и подкрепени от всички в парламента, стигнаха до ниво "първо четене" и си седят там от 4-ти април насам! Промените на ГЕРБ - за преследването на жени и психическия тормоз, които са изрично застъпени в Истанбулската конвенция, си останаха в приказките на още едно "мъжко" момиче - правосъдният министър Цецка Цачева.
Автор: Ивайло Ачев
