Социален експеримент е цялата ни демокрация българска. Провежда се планово, целенасочено, на етапи, оперативно, хладнокръвно.
Ако някой ми твърди, че някой от етапите, примерно хиперинфлацията през 1997, е настъпил спонтанно, неочаквано, изненадващо за всички, просто самопоявил се от некадърност и невежество, първо ще се засмея от сърце, а после ще си помисля, че е истински глупак. Не е нужно да вярваш в теории на конспирацията, за да проумееш някои очевадни факти. Типично по български подло, без сътресения, плавно, с вазелин го натътрузиха комунягите четвъртит да не превърта на целокупното народонаселение, ще ме извинявате за образния език, но искам да ме разберете правилно. Това вече е толкова банално и ясно, че вече даже не ми се говори за него. Както казваше един мъдрец, ако продължаваш да говориш срещу комунизма, значи все още не си се отървал от него, все още боледуваш от него. Затова преди време спрях да говоря изобщо по темата, написал съм достатъчно статии с достатъчно ясни изречения през последните 15 години.
Сега не обяснявам разпалено и с ентусиазъм като един Иво Беров кой и за какво е виновен, а се опитвам да анализирам днешния етап от "мирния обир". Помните ли началото на "Криминале" – Everybody be cool, this is a robbery (Всички да запазят спокойствие, това е обир). Филмът излезе през 1994 година, една честна и истинска година, в която още можеше да се говори политически некоректно, другарският съд в Холивуд още не беше възникнал и циганите у нас не бяха толкова развратени от социалната система, подпомагана в разврата по-късно от човеколюбци като унгарския евреин, чието име дори стана нарицателно и чиито организации бяха забранени в някои страни. 1994 може би беше последната мъжка и честна година, Кърт Кобейн усещаше каква подлост се задава и приключи по бързата процедура с тоя живот. 1994 беше годината, в която за последно ни наблюдаваше отвътре онзи неопетнен Малък брат, Small brother is watching you. Някои го наричат съвест.
Оттам нататък се завихри комерсът. Гарниран с демонизъм. И всичко помътня. Превърна се в боза. Глобално и локално стигнахме до шизофренията на постдемократичните социални експерименти, продуцирани от малките медийни менгелета. Затварят група непознати хора в една къща, инсталират камери навсякъде, избират си заглавие за шоуто от книга на Джордж Оруел (Фермата, Биг Брадър, явно са му големи фенове експериментаторите, защо ли?) и сключват договор с някоя от по-гледаните български телевизии. И се почва с маркуча директно и свирепо по мозъците на телевизиогледателите. По девствените им очи, мечтаещи за покварата. По мръснишкото им тайно желанийце да воайорстват и да се надсмиват, да съпреживяват и да пускат по една сълза от умиление...
Имах нещастието да попадна на място, където сандъкът с рогите е включен нонстоп. И картинките попаднаха пред очите ми. И свързах всичко. Целия низ от контролирани процеси, бихейвиористични експерименти и научни опити с мишлетата в терариума от 1997 та до ден днешен.
Ако си го поставя за цел, мога да правя всяка седмица анализ на идиотията, която се излива от канализацията на телевизорите. Да се ровя в боклука, да бъркам с ръце до лакти в помията и да показвам колко е грозна и миризлива. Но експериментът вече е достигнал до друга фаза и подобно занимание би било безпредметно, никой няма да ми се върже. Мозъците на всички около мен, зяпащи екраните с отворени усти и стичащи се слюнки, са в некст левел, на по-високо ниво и оттам могат да бъдат изтръгнати единствено с подобни адекватни средства за психологическо въздействие. Тъй като обаче ние не разполагаме с такива, смятаме играта за изгубена. Онзи налудничав професор, който пристана на БСП, е прав за процента на дебилност сред изпързаляното, ошмулено, ошашавено и мутирало народонаселение, това същото, над което се извършват експериментите. Прав е, но не е истинен. А на мен нещо започва да ми писва от прави и правилни хора. Искам истинни хора. Неподправени. Такива, които дори да грешат, да са убедени и смели. Имам мечта и надежда, че някъде в далечно бъдеще ще се появят в обществото ни и такива.
Те ще се появят от малцинството, което днес не гледа телевизия. В това съм сто процента убеден. Те ще бъдат живи хора, истинни хора, неопетнени от експериментаторите. Преди около петнайсет години имах съмнения, че тези продуцентчета са просто бизнесмени, че го правят единствено за парите. Днес вече ги подозирам в сътрудничество със световните центрове за дебилизиране и извършване на социални експерименти. Подозренията ми са също на едни 80 процента – слочайнос? Не мисла.
Както зяпах по стечение на обстоятелствата това "риалити", по едно време пред камерите се изтъпани единият от менгелетата. Мъничко българско менгеленце. И почна да се радва със сериозна физиономия на постигнатите си успехи. Очите му по никакъв начин не издаваха задоволство от комерсиалното постижение. Той вече не работи за пари. Други неща го радват. В най-натоварения телевизионен час неговата продукция приковава стотици хиляди, хипнотизира и баламосва, одъвква с лигава беззъба уста някакви драми и трагедии и ги предоставя полусмлени на публиката. Която ги поема безрезервно, благодарно и ги гълта лакомо... Искаме още помия! Очите на менгеленцето се опитваха да имитират заинтересованост от интригите сред затворената група човешки същества, но беше твърде прозрачно, че не му пука. Тайно в себе си той триумфираше над един съвсем различен резултат – че е превърнал човеците в животни.
Ето за тоя негов триумф исках да ви напиша. Не можеше да го прикрие. Гнусен беше.
Човекът не е животно. Не. Не е животно Човекът...
Автор: Николай Фенерски
