Вчера македонското правителство публикува текста на договора за добросъседство с България. По-късно той беше качен и на страницата на МВнР. Показателно е, че именно Македония разкри първа, и то преди подписването, текста на документа - там интересът към него е много по-голям, а и управляващите решиха да се съобразят с общественото мнение, което държеше да бъде информирано по въпроса. Нещо, което не може да се каже за българската държава. Ако македонците не бяха показали договора, правителството на Борисов със сигурност щеше да го пази в тайна до подписването на 1 август.
Но по същество.
Договорът не е особено изненадващ, той наистина стъпва върху споразумението от 1999 г. Въпреки голямата част общи приказки за вечна дружба и сътрудничество, в интерес на истината договорът е по-добър за България, отколкото за Македония.
Скопие прави редица отстъпки, които досега - в ерата на Груевски, бяха немислими.
Като за начало, окончателно се признава общата история. Поема се ангажимент и за съвместно отбелязване на общи исторически дати и празници, което е голяма жертва за вилнеещата досега антибългарска пропаганда в Македония.
Борисов получава текста, на който заяви, че изрично държи - за отказа от претенции към териториалната цялост. В свое изказване от 2012 г. той говори за опасенията си от подобни процеси, коментирайки спора за името с Гърция. "Един от вариантите, който попадна при мен, беше за Северна Македония, ако не се лъжа, и аз казах, че това пък ние не бихме го приели, защото утре ще кажат, че Благоевград е македонски", заяви тогава Борисов.
Важен момент в договора е казусът с претенциите на Скопие за защита на т.нар. "македонско малцинство" в България. Такова малцинство страната ни не признава, но пък от години се бори с опитите на македонската пропаганда Скопие да настоява за права на група, която не съществува. В това отношение Македония на практика се отказва от претенциите си в настоящия текст.
Първо, в чл. 11 пише, че всяка от държавите има право да защитава правата и интересите на своите граждани на територията на другата страна, в съответствие с международното право. А международното право по никакъв начин не задължава България да признае македонско малцинство. Компромисът на Скопие се подсилва и от още един текст, запазен от декларацията от 1999 г. - че нищо от Конституцията на Македония няма да се използва срещу България "с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Република Македония". Именно, това са българите от Пиринския край, които пропагандата в Скопие счита за македонци.
Важно е, че двете държави поемат ангажимент за борба с враждебната пропаганда на своя територия. Това в много по-голяма степен е проблем в Македония, отколкото у нас. Доколко този ангажимент ще бъде спазен, предстои да видим. Казусът със спорните исторически твърдения в Скопие обаче остава нерешен в документа.
Македония не поема ясен ангажимент да спре кражбите на история. Премиерът Зоран Заев намекна, че македонските учебници могат да бъдат променени, но подобен план не присъства в договора. Това негово изказване буквално взриви македонското общество и е много съмнително, че в крайна сметка ще бъде реализирано.
Единствената конкретна мярка по въпроса е предвидената в документа обща българо-македонска комисия от историци, учени и видни дейци, които на базата на автентични исторически извори да дискутират теми от сферата на общата история, културата и образованието. Имайки предвид цялостните позиции на македонските "учени" и "историци" обаче, дейността на тази комисия ще бъде с изключително съмнителен ефект.
Документът потвърждава, че България ще помага на Македония по нейния път към НАТО и ЕС. В текста обаче няма нищо от това, което Заев обяви вчера пред медиите - че България се е съгласила да подкрепя Македония в нейната евроатлантическа интеграция БЕЗ НИКАКВИ УСЛОВИЯ. Такова обещание не присъства в договора. И напълно правилно. Защото Македония е макар близък и сантиментално скъп, безспорно проблемен съсед. И от по-силната си позиция България трябва да се увери, че ангажиментите от този догвор за добросъседство няма да останат само на хартия.
Автор: Десислава Любомирова
