Културата, без която някак си можем

Помня, че детството ми беше озвучено от много по-красиви саунтдраци, отколкото съвременната младеж има възможност да чуе. Вероятно се бъркам - надявам се да греша, че се бъркам. Сега не обръщам внимание толкова на различния стил музика, който ни разделя – макар и с близки поколенчески разлики.

Още: След Сирия и Асад: Режимът в Иран ли е следващ?

Още: Какво ще стане в Грузия?

Обръщам внимание на една специална песен, с която отраснах в един малък град. От група, носела естетическа революция в студентските години на моите родители. На "Тангра" – "Любовта, без която не можем". Чудесно парче, нали?

Но сега би следвало да говорим за друго - за "Културата, без която някак си можем". Събирателен образ на всичко ново, което ни сполетява в музиката. 

"Културата, без която някак си можем" е дегизирана първо като летен хит, който да гърми в баровете и дискотеките. Второ…няма смисъл да се конкретизират причините, поради които летният хит ще бъде успешен - той е успешен, защото е "новата песен на" и толкова. Песни се създават така, както се създават новини - ето какво е най-новото събитие, елате и вижте. Щом ще гърми на правилните места, значи е достатъчен довод колко е вайръл(тази красива българска дума!). "Културата, без която някак си можем" би следвало да стане и сантиментален химн и да се хвалим как сме се напивали и ревали на него. И да го помним именно с всички глупости, които сме извършили със този саундтрак в главата. 

Още: Защо малка и бедна Молдова (не) бърза за ЕС

Още: Олаф Шолц загуби вота на доверие. Какво предстои?

Защото се оказа, че можем без култура, някак си. Няма и следа от романтиката на онези истории, в които слушаш забранени рок групи, въпреки риска да ти намалят поведението. А знаем, че всяка частица, заредена с поне и малко доза любов, се превръща после в капсула на носталгията. И води до неизбежния си край, защото всяко начало носи друг вид настроение. Всяко човешко същество носи тъгата по изграденото, защото някой ден всичко ще бъде изоставено и забравено. Сега тази свобода я имаме – не сме революционери, ако слушаме даден тип музика. Но според мен сме си революционери, ако слушаме и днес онази музика от поколенията на родителите ни. 

Защото големият парадокс е, че въпреки, че при тях има забрани, а ние - свобода, "Културата, без която някак си можем" се случва бавно и постепенно, пред очите ни. С подмяна и забравяне на миналото по наше желание. Без някой да се опитва да ни го наложи като промяна. Не по Оруел, а по Хъксли.

А приликата с действителните лица е неслучайна. Неслучайна, защото май не съществуват подобни хора. Ако случайно се припознаят – да пишат, че да ги персонифицирам по-внимателно.

Още: Защо Северна Корея този път не се подигра на Сеул

Още: Иран: Страх и объркване от краха на Асад

Автор: Михаил Митев