Очакванията от Европейския съюз в България са винаги прекомерни - Брюксел трябва да извади или вълшебна пръчка, или дебела сопа. Разочарованието от липсата на вълшебна пръчка (например, защо след пет години членство заплатите ни още не са като на германците?!) се компенсира от нарастващо настървение по отношение на тоягата.
Наблюдаваме го минимум два пъти годишно, когато Европейската комисия публикува докладите си по механизма за наблюдение в областта на правосъдието и вътрешните работи. Защо Брюксел само си чеше езика, а не вземе да направи нещо, дращят усилено журналистическите пера.
А Брюксел, с типичното си хладнокръвие и постоянство, като упорит родител на хленчещо дете, повтаря поне два пъти годишно (а напоследък доста по-често), че за да има реална промяна, не е достатъчно управляващите да се страхуват от европейски санкции, а е необходим силен и постоянен натиск от гражданското общество.
Българското общество обаче има сериозен проблем с осъзнаването на факта, че има неща, които не се решават с мъмрене от Брюксел, нито с промяна в закона, нито дори с бой, в който българинът традиционно вярва като възпитателно средство както с наказателна, така и с превантивна цел. И продължава да чака брюкселската тояга да се развърти на принципа „хвани единия, удари другия”.
Медийната свобода
По същия сценарий се разви и диалогът с еврокомисаря Нели Крус, която има неблагоразумието да се ангажира лично с българските медийни крамоли. Комисарката дори дойде в София и се срещна с журналисти и издатели, а от премиера получи обещание да работи за увеличаването на прозрачността в собствеността и финансирането на медиите.
Впоследствие, в писмо до еврокомисаря Крус Бойко Борисов е изразил ангажимента си да спазва всички ценности на плурализма и свободата на медиите, съобщи говорителят на комисаря Райън Хийт. Той обясни, че г-жа Крус е удовлетворена от отговора на българския премиер, надява се да има национален дебат по въпроса и е готова да съдейства за целта, но това ще бъде пределът на намесата й. Защото Брюксел няма да пише медийните правила в България, а може само да посредничи в обществените дебати по темата.
В отговор кореспондентът на в. „Труд” в Брюксел Веселин Желев обвини Европейската комисия, че оставя „проблема в ръцете на някого, който всъщност е проблемът”, припомняйки обвиненията срещу премиера Бойко Борисов, че потъпква свободата на медиите в България.
„Ако изключим от участие в дебата всеки, който е обвинен в нещо на българската медийна сцена, няма да останат много дебатиращи, защото има много обвинения в различни посоки, ” отвърна говорителят. Очевидно милата ни родна картинка вече е ясно видима дори от прозорците на Берлемон. Оттам обаче се вижда също, че проблемите с медийната свобода и плурализма далеч не се изчерпват с България.
Затова по искане на комисар Крус беше изготвен доклад, който да отговори на въпроса докъде може да стигне Брюксел в намесата си в страните-членки по този въпрос и какво може да направи. ЕС трябва да има право да действа в защита на медийната свобода и плурализма в държавите-членки, за да гарантира правата на европейските граждани, защитени от Договорите, смятат авторите. Включително „медийната свобода плурализмът трябва да играят видна роля в оценката на страните кандидати за присъединяване. Свободна и плуралистична медийна среда трябва да е предварително условие за членството в ЕС.”
Но както стана ясно в последните години, ЕС дава, но в кошара не вкарва. Затова в доклада се предлага създаването на механизъм за наблюдение на свободата на медиите и плурализма в страните-членки. Не само в бъдещите или в новите, а във всички страни-членки. Препоръчва се Европейската агенция за основните права да бъде натоварена да изготвя редовни доклади за всички рискове за свободата и плурализма в медиите.
А Европейският парламент да обсъжда докладите и да приема резолюции или да предлага мерки, които да се предприемат. Друг вариант е създаването на независим център за наблюдение, в идеалния случай като част от академичната общност, частично финансиран от ЕС, но напълно независим в дейността си.
Българската медийна свобода
Предложението не изглежда удовлетворително от българска гледна точка. Защото подобни мониторингови доклади не биха имали никакви санкциониращи механизми, а само ще „посочват и засрамват” (naming and shaming). На срещата си с еврокомисаря Крус в София група журналисти поискахме наблюдението на медийната среда да бъде включено в мониторинговия механизъм в областта на правосъдието и вътрешните работи.
Това би било доста по-сериозен знак към българските власти, въпреки че реално и този механизъм не разполага с кой знае какви „тояги”. Но пък няма как да бъде приложен във всички страни-членки, тъй се прилага единствено спрямо България и Румъния. Все пак, показателно е, че вече има прецедент - за първи път въпросът с медийната свобода се появи в извънредния доклада за Румъния от 30 януари тази година.
Европейската комисия изрази притеснение, че медиите са използвани за оказване на натиск върху съдебната система и подчерта, че свободата на медиите трябва да е съчетана с подходяща защита на институциите и основните права.
Друга препоръка в доклада за медийната свобода е както на европейско, така и на национално ниво да се обърне внимание на особеното значение на медийния плурализъм в прилагането на правилата за конкуренцията и да се вземе предвид тенденцията към сливане на различни канали за комуникация и достъп до медии.
„Националните органи за конкуренцията трябва да правят редовни проактивни оценки на медийната среда и пазари в отделните страни, изтъквайки потенциалните заплахи за плурализма.” Известно е, колко болна тема е това в България, дори премиерът Бойко Борисов публично заяви, че ДПС контролира голяма част от медиите в България.
„Тогава тези хора направиха медийните групи. Тогава изкупиха медиите,” каза Борисов, визирайки управлението на тройната коалиция. След като това е така и след като правителството разполага с необходимите механизми, защо за цял мандат не предприе нищо? И защо очакваме от Брюксел да реши проблем, който е в компетентността на националните власти? Макар че и тук вече имаме знаци за изчерпващо се търпение – наказателните процедури по повод цифровизацията.
По отношение на друг въпрос, повдигнат от българските журналисти пред еврокомисаря Крус - че публични средства (включително от ЕС) се използват от правителството за осигуряване на медиен комфорт, докладът казва: публични средства могат да се дават само на медии, чийто етичен кодекс е лесно достъпен за публиката (включително на уебсайтовете им), на базата на недискриминационни, обективни и прозрачни критерии.
„Трябва да се предвиди предоставяне на държавно финансиране за медии, които са важни за плурализма (включително географския, езиковия, културен и политически плурализъм), но не са търговски жизнеспособни. Държавата трябва да се намеси когато има пазарен провал, водещ до намаляване на плурализма, който трябва да се смята за ключово публично благо.”
И тук в обиграния български „красив ум” веднага светва червената лампа - нали под мотото „пазим плурализма” милиони ще бъдат налети в „правилните” медии! Защото и сега виждаме как добрите намерения на Брюксел постилат пътя към пълното подчинение и зависимост на медиите от властта.
Саморегулация и отговорност - ще ги има ли?
А българските медии се самолишиха от най-сериозното си оръжие – саморегулацията. Неслучайно докладът припомня, че медиите трябва да имат ясни кодекси на поведение и редакционни линии, като спазват принципа на редакционната независимост. И да обърнат особено внимание на въпроси като проверка на източниците и фактите. Очевидно, проблемът е сериозен, щом се налага да си припомняме (или по-скоро, да ни припомнят) азбучните журналистически правила.
У нас обаче вместо всички медии да подпишат един етичен кодекс, те се разделиха на два съюза, които сега отново са на път да станат един, но правилният. А вместо да проверяват източниците и фактите, медиите оценяват информацията според това кой е собственикът им, от кого получава пари и срещу кого воюва.
Акцентът върху саморегулацията не е случаен, още повече, че не става дума просто за съществуването на професионални правила и етични кодекси на хартия. Както каза и комисарят Нели Крус в София, „не винаги става дума за закона. Една страна може да има добър закон, но ако той е злоупотребен или не се прилага; или има култура, която насърчава форми на автоцензура; или има липса на прозрачност за това как работи секторът, тогава законът сам по себе си не може да реши този проблем.” Кой тогава може?
Собствениците, впримчени в съмнителни политически и финансови зависимости и опиянени от междуособните си войни? Журналистите, които все повече са доволни ако изобщо имат работа, камо ли да пробират за кого работят? И могат ли те, дори да предположим, че се събере достатъчно енергия за промяна, да постигнат успех, без да са подкрепени от собствениците и ръководствата на медиите? Или просто недоволните ще си отидат, а друг ще ги смени и толкоз.
През октомври 2010-а година едни от най-могъщите британски медии се обединиха срещу опита за разширяване на мейдийната империя на Рупърт Мърдок с придобиването на сателитния оператор BskyB. Водещи вестници и телевизии предупредиха правителството и обществото, че ако бъде разрешена, сделката „може да има сериозни и дълбоки последици за медийния плурализъм”.
В групата имаше леви и десни медии, различни собственици и издатели, включи се и обществената BBC. В крайна сметка, магнатът се отказа от сделката, в резултат от скандала с неговия вестник News of the World. Уличеният в използването на незаконни и неетични практики 168-годишен ветеран на жълтата преса, четен от над 7 милиона и 200 хиляди души всяка неделя, беше спрян от собствениците си. Но, забележете, още преди това повечето му рекламодатели се оттеглиха, а голяма част от читателите му спряха да го купуват.
Да сте чули медия в България да е спряла (изгубила печалби, фалирала), защото публиката и/или рекламодателите са я бойкотирали по морални съображения? Аз съм чувала за журналисти, напуснали (или отказали работа в) определена медиа по морални или принципни причини.
Познавам неколцина такива. Но не мога да си представя гореописаната история да се случи у нас. Не си представям Орлов мост, окупиран от журналисти, които искат да работят в свободни и независими медии; от собственици и главни редактори на медии, които не искат да участват в сенчести политико-икономически схеми, подкрепят редакционната независимост и уважават етичните и професионални стандарти; и, защо не, от граждани, които не искат да бъдат лъгани, манипулирани и облъчвани от една непрозрачна и нехигиенична медийна среда.
Иронията е, че дори да предположим, че това наистина се случи, ако в този момент някой се провикне „А ние срещу кого протестираме?”, никой няма да може да му отговори.
Ралица Ковачева, reduta.bg
