Скандалът около Нобеловата награда за литература на австриеца Петер Хандке не стихва. На официалната церемония по връчване на отличието в Стокхолм миналата седмица Албания, Косово, Турция, Хърватия и Северна Македония обявиха, че ще бойкотират наградите. Парламентът на Босна и Херцеговина обяви Хандке за персона нон грата. Реч срещу него държаи президентът на Турция Реджеп Ердоган. Членове на Нобеловия комитет се обявиха в защита на писателя, други го критикуват и дори подадоха оставка в знак на протест срещу награждаването му.
Продължаващият казус с Хандке провокира да си зададем въпроса: трябва ли да разграничаваме твореца от творчеството му?
Драмата идва от това, че Петер Хандке многократно е изказвал съмнение относно геноцида над босненските мюсюлмани, извършен от сърбите по време на войните в бивша Югославия. Според него, мюсюлманите са били провокатори.
Клането в Сребреница през 1995 г., когато са избити над 8300 мъже и момчета, е гротескна част от етническите конфликти в разпадналата се вече държава. То е сред най-срамните моменти в човешката история, определено от трибунала на Организацията на обединените нации (ООН) като геноцид. Заради това масово избиване през 2016 г. сръбският президент Радован Караджич е осъден от Международния наказателен трибунал в Хага на 40 години затвор.
На фона на тези събития в есето си “Зимно пътуване до Дунав, Сава, Морава и Дрина или справедливост за Сърбия”, Хандке твърди, че сърбите били "истинските жертви" на войните в бивша Югославия. Върви след ковчега на Слободан Милошевич, сръбският президент, станал печално известен с политиката си на етническо прочистване, държи надгробна реч в негова защита, готов е дори да застане пред съда, за да свидетелства в негова полза.
Трябва ли обаче заради политически възгледи да се отрече талантът?
Хандке е отличен от Нобеловия комитет за "влиятелната си работа, която с лингвистична находчивост изследва периферията на човешкия опит". Създава първата си значима творба - романът „Стършелите“, на 24 г. и насочва вниманието на литературната критика към себе си. Тогава започва да се поставя пиесата му "Обругаване на публиката", в която актьорите следват заглавието буквално - ругаят публиката. Сред известните му произведения са "Страхът на вратаря от дузпа“, „Кратко писмо за дълга раздяла“, „Нещастие без ропот“, „Когато желанието още помагаше“, „Часът на истинското усещане“ , „Левачката". Той е съсценарист на номинирания за БАФТА филм "Криле на желанието" на Вим Вендерс. Очевидно е заслужил вниманието на литературните среди. Известен е обаче не само с таланта, а и със силно собствено мнение.
Така например, през 1999 година писателят връща полученото заради литературни постижения отличие от Германия "Бюхнер" и се отрича от католицизма. Тези негови постъпки са протест срещу бомбардировките на НАТО над Белград. Това доказва, че държи на гражданската си позиция, която отдавна е направил публично достояние.
Защо тогава се обижда, когато журналистите му задават въпроси по казуса с Нобеловата награда? Пред "Гардиън" се оплаква, че медиите не се интересували от творчеството, а от политическите му възгледи. Защо тогава ги обявява именно чрез медиите?
Хандке е противоречив не само в този случай. Заявявал е, че Нобеловите награди трябва да се забранят, защото водели до "фалшива канонизация" на лауреатите, а сега приема отличието. Явно убежденията му невинаги са така праволинейни, както в случая с Милошевич, особено когато става дума за високо отличие, което има и финансова страна.
След като се усъмнява в това, че над мюсюлманите от босненски произход е имало клане, в статия от 2006 г. пък определя същото като най-голямото зверство след Втората световна война. Провокацията е неизменна част от публичния му образ.
Съгласни или не с позициите на писателя обаче, не можем да му отречем правото да ги защитава. Както всеки от нас е свободен да избира каузите си, така свободен е и той. Това, че е публична фигура, го прави по-уязвим за критика, но не означава, че трябва да се съобразява с нея. В крайна сметка, той далеч не е единственият писател, при това - с гениален размах, който е изпадал в подобна ситуация. Такива са например Езра Паунд и Кнут Хамсун, философът Хайдегер и много други - най-вече покрай Втората световна война.
Проблемът е друг - престижът на Нобеловата награда от години наред влачи след себе си съображения за "правилност" на политическата позиция. Имаше един-единствен случай, в който отличеният писател бе едновременно огромен талант и правоверен защитник на политическа кауза. Става дума за Орхан Памук. Под неговото перо излязоха "Името ми е червен", "Сняг", "Черна книга" и пр. Той натрупа не само литературни, но и политически "точки" пред комитета - отправи обвинения към турската държава заради това, че не признава арменския геноцид: рискован акт за всеки турски интелектуалец. Той му костваше преследване и неприязън в собствената му държава.
Различен обаче бе случаят със Светлана Алексиевич. Нейните книги "Цинковите момчета" и "Чернобилската молитва" смело разказваха за зверствата и пропагандата на Съветския съюз. По литературно майсторство, стил и талант обаче Алексиевич отстъпваше на много други лауреати. Безспорно заслужаваше отличие, но то трябваше да бъде журналистическо, а не литературно - поне ако се опитаме да я приравним с онези колоси, които са получавали второто.
Сега Академията, върху която тегне подозрението, че награждава политически правилния човек, реши да направи обратното: да награди най-спорния политически писател, разчитайки на това, че е безспорен литературен талант, може би един от най-значимите и експериментални автори на ХХ-ти век. Това обаче не свърши онази компенсаторна работа по низвергване на политическото, която трябва да бъде водеща при връчването на Нобеловата награда за литература. Очевидно е - тя не е за мир, а за литературно майсторство. Само че комисията отново не успя да избегне критиките на международни организации, държави, НПО-та, изтъкнати личности. Свикнали на изрядния политически облик на награждаваните писатели, те нападнаха и провокатора Хандке, и комитета.
А всъщност има едно просто решение по казуса. То е да възприемаме хората, пък дори и гениалните писатели (също хора!), така, както възприемаме всеки човек: противоречива сплав от качества и недостатъци. Затова за мен Хандке е заслужил и наградата, и порицанието си. В него има и добро, и лошо. Жалко е, че години наред ще се говори, че е бил скандален заради изказването си за клането, а много хора ще са забравили високата естетика на "Криле на желанието" или страхотния литературен скандал на пиесата "Обругаване на публиката". Медия сапиенс обаче се храни само с политика. В този смисъл - досущ както Хандке направи преди около половин век в пиесата си - се нуждае от обругаване.
Автор: Велина Велинова
