Един неизживян катарзис, неосъществен и неидващ оргазъм, безкрайна незадоволеност, постоянна измъченост, умишлено и целенасочено постигната, защото е просто опит за секс при абсолютна липса на либидо – това е в действителност българският мирен преход. Бившата Германска демократична република и Полша отдавна се освободиха от всичко вредно в държавния организъм, изхвърлиха всички свободни радикали, лутащи се из вените им, преболедуваха комунистическата чума и могат да си продължат напред поживо поздраво. Тук, обаче, животът се закучи и всички усещаме това. На собствения си гръб. Всеки ден. Може би, както се изрази оня одиозен празноглавец, когото на много места вече споменават с молитва във всяка Света Литургия, чипът е за подмяна, но как се сменя чип и не е ли този чип част от дънната платка, несменяем, враснал се в сърцето на българина? Впрочем, този, който говореше за чипове, доведе другия, който говореше за "материала" и който все още се ползва с народното доверие според статистиките. Че нали ако бяха хора, а не материал или роботи с бъгнати чипове, нямаше да има и помен от подобни на техните фигури, безскрупулни и лицемерни.
Критикът и университетски преподавател Вл. Трендафилов, че даже и съпругата му, поетесата Кристин Димитрова, чиито стихотворения чета с удоволствие, влязоха из медиите в обяснителен режим. През месец декември 2017 година се случи това. 11 години след излизане на филма "Животът на другите", в който се разказва как един агент на Щази подслушва денонощно апартамента на артистична двойка, следи ги непрекъснато и в един момент от тази толкова близка връзка с тях той започва да се променя, да се осъзнава и да се превръща в човек. Удивителен филм, истински катарзис, душевен оргазъм за комунисти и антикомунисти, дошъл просто като украшение на културно ниво, след като в Германия беше проведена лустрация на политическо ниво. Хората там са спрели да говорят за това много отдавна. Но който и психолог да питате, ще ви каже, че можеш да спреш да говориш за нещо, само ако си го надживял. Ако си го изповядал, ако си се покаял, както ще ви каже свещеникът. Психоанализата и покаянието не са тъждествени, може да съвпаднат само ако психоаналитикът е вярващ човек и ви препоръча да се обърнете и към Бога за прошка.
Владимир и Кристин влязоха в капан с тези свои обяснения. На никой нормален човек няма да му дреме особено, че някога си той бил се подписвал някъде и бил си съчинявал разни кратки текстове, че дори и пари да е получавал за тях, това не става ясно. Този въпрос си е лично негов. Ако ще и да е убивал котки като малък, този въпрос мен не ме засяга и не знам защо трябва да засяга някой друг човек. Не ме вълнува животът на другите. Те си носят отговорността за собствените си съвести и няма на света човек, който да има право да съди другите. Затова този акт на Трендафилов ме озадачи и изненада крайно. Още не мога да определя жанра му – признание, изкупление, публична изповед или подгряване на вчерашния обяд? В едно съм убеден, не е нужен никому.
Да си представим, че народонаселението, познати и студенти на Вл. Трендафилов чуят не от него, а от медиите за действията му в миналото, за това, че като младеж е бил принуден да сътрудничи на службите и че е давал мъгливи и неясни сведения за замазване на очите и отбиване на номера. Нищо. Пак нищо. Не може и няма как да има какъвто и да било публичен ефект тази информация от 1980 година.
Темата за досиетата всъщност е тема за съвестта. Само че тук я интерпретираме толкова извратено и развратено, така шизофренично, че вече не става дума за съвест, а за публично зрелище, за присмех и унижение.
Много са ми странни всякакви публични екзекуции със задна дата. Колко пъти гледахме как обществото се възмущава, че едикой си дядо, вече на 80 и повече, като малък бил част от "Хитлерюгенд" или СС. Караха дядото да се черви, да си посипва главата с пепел, да се срамува на стари години. И писатели като Гюнтер Грас набутаха в тази схема.
Обществото е гладно и лицемерно копеле, което някои много обичат да хранят с такива плесенясали огризки. Първо – онзи човек отпреди 30, 40 и повече години няма нищо общо с днешния същи човек, сменили са се у него всички клетки физиологично, днешният ми аз не може да бъде сравняван с някогашния ми аз. 26-годишната ми версия е доста по-незряла от 43-годишната ми, да не говорим колко ъпдейти ѝ липсват. Да, нося отговорност за себе си от момента на осъзнаването си, но това е второто. Второ – моята съвест си е мой въпрос. Там няма шанс да рови никой с мазните си пръсти. Моята съвест я оставете на Бога, пуритани и лицемери. И съм сигурен, че всичко това е само театър, в който не бива да участваме, нито ние като зрители, нито Трендафилов като актьор. Защото с това доставяме само радост на мръсниците. Защото "Животът на другите" е само художествена фикция, професионалните подслушвачи едва ли са се превръщали в човеци всеки ден. Едно на милион такава история е напълно възможна в този вид. Но по-често осъзнаването на доносниците е липсвало. И ако в Германия те са били лустрирани, изхвърлени от всякакви държавни служби и в ново време са станали обикновени пощальони като героя на филма, елате да ги видите у нас...
Истинските професионални агенти от Държавна сигурност, най-гадните и подли ченгета до един са все още неизвестни. Защото те все още са на власт тук. Защото те организираха мирния преход и измъчения обществен секс без либидо. Защото те дърпаха конците и на Кобурга, управляват и куклата Бойко и са си постлали в бъдеще за вечни времена, за своите правнуци. Схващате ли разликата между нашия, балкански нрав и онзи, немския? Немското ушенце е станал пощальон, а българското ушенце все още е наострило слух и се вози в майбах. Това е политическата обстановка. А въпросът с доносите има и твърде лично измерение. И там нещата през 2017 са твърде интересни.
Автомобил в малък немски град влиза в кратка и неоживена забранена пресечка. Въпрос на минути е да дойде полицейската кола, повикана от бдителен съсед. И това не е нормално. Това тропане е станало част от немския манталитет. Обаче се опитват да ни го маскират под мантрата "активно гражданско общество". А си е чисто доносничество. Като онова, което се опитват да ни дресират и в соцмрежите – бутончето "докладвай" използвате ли го? Вие си знаете. Ако все още съвест ви е останала, може и някой ден да се обади. И да ви каже – това беше гадно. А може и да сте я приспали безвъзвратно. Но това също си е личен ваш въпрос.
Автор: Николай Фенерски
