Жена на видима възраст 60-65 г., която бута бебешка количка и води за ръка...майка си. Това не е произведение на някой майстор на сюрреализма като Салвадор Дали, а картинка от столичен мол. Съботна.
Обикновена жена, която прави нещо необикновено - самата тя вече видимо се нуждае от почивка след цял живот работа, а се грижи за 3 поколения:
1. За внучето, тоест бъдещето, за което места в държавните детски ясли и градини не стигат и не стигат. Дори и да се намери едно мъничко, закътано, по случайност или с връзки, познайте кой гледа мъничето, когато е болно, а мама и тати са на работа?
2. За децата си, тоест за родителите на детето, които няма кой друг да отмени, за да могат да вземат глътка въздух през уикенда. Да си почистят, да сготвят, изперат, прострат и разпрострат, да подготвят списъка със задачите си за следващия ден или просто да се изкъпят на спокойствие! От тях ежедневието изисква да бъдат страхотни в професията, вкъщи, във външния си вид - свръхчовеци. Само че такива няма. Тогава баба е на линия!
3. За своята майка, тоест за миналото, която е гледала нея самата, вероятно и нейните деца - своите внуци. Работила цял живот, с мизерна пенсия, с която да си покрие сметките за лекарства и (евентуално!) да си плати ток, вода и отопление. Не говорим за дрехи, хубави зимни обувки (естествената кожа е скъпа, занова повечето са с имитации), качествена храна...
Да споменаваме ли изобщо думите "кино", "театър", "екскурзия", които за пенсионерите на Запад са норма? Холандските баби и дядовци в Маастрихт, градът, където завърших магистратурата си, имаха велоклуб и всеки уикенд си организираха сборен пункт до общежитието ми.
Тази жена, майката, която сигурно наближава 80-те, едва крета. За нея велоклуб няма. Но пък дъщеря й я държи за ръка, точно като дете, за да премине с някакво остатъчно достойнство през още малкото й отредени години.
Бебето се разплаква, 60-65-годишната пуска за кратко ръката на майка си и го гушва. Полюлява го, говори му тихо и мило, то се успокоява и го връща в количката. През това време ръката на старицата стои вдигната - тя чака дъщеря й отново да я поведе.
А кой да поведе дъщерята? Поколението, изнесло и комунизъм, и преход на гърба си. Кой ще я отмени в тази събота, в която тя отменя останалите? Телефонът й звъни:
"Здрасти, Кате, утре съм втора смяна. Ти коя си? А, и ти ли? Ами да се видим, ама кога? Преди това имам работа вкъщи. Хайде, ще изпием по едно кафе набързо преди смяната, става ли така? Е, набързо, набързо, знаеш как е... Ама и ти ли си навън с внучката? Хайде после ще се доразберем, че е шумно около вас!"
Цяла седмица тези и стотици други жени, прехвърлили 60-те, работят, а в почивните си дни не си почиват. Продължават да вършат най-трудната дейност - грижата за близките. Тя не свършва за ден или два, както свършва уикендът, както идва и си отива еуфорията около Коледа.
Ето на такива жени като Катето и нейните посестрими се крепи нашето общество. На такива мъже също. А какво им дава същото това общество? Пенсия, която им отрежда съдбата на днешните 80-годишни - неспособни сами да се грижат за себе си, тяхното бреме ще се прехвърли в ръцете на децата им.
Затова, подарете топла вечеря на пенсионер на празниците. Обаче от политиците и медиите трябва да изискваме освен кампанийни, постоянни действия. Жените и мъжете като тази, за която ви разказах, нашите майки и бащи, заслужават повече. Не, заслужават всичко, защото са давали и продължават да го дават.
Автор: Велина Велинова
