За 6 дни в края на декември 2017 загинаха 17 души. Техният път на земята свърши, преди да са успели да преминат в 2018. Може би са бързали да седнат на масата. Може би са бързали към болницата да видят близък. Може би са нямали търпение за нещо съвсем тривиално. И край. След онзи миг на лично откровение вече няма да имат шанс да бързат, да се тревожат, да се чудят какво да сготвят, облекат или какво да кажат... Прекрачиха границата. Ние, останалите, въпреки тяхната смърт си изгърмяхме пиратките, петардите и фойерверките, защото поривът ни да го правим, инерцията, която ни задължава, е неудържима. Ние, живите, сме безсрамни в неосъзнаването си на нашата краткотрайност. Наивни и смотани в това стремление да правим, каквото някой е казал, че трябва да се прави. Изглеждаме нелепо, мръхтящи пред пържолите, руската салата, портокалите, шоколадите, с натъпкани търбуси, затътрили се да погледат „зарята“. Главите ни са кухи, защото физическият закон е неотменим, търбусите и кратуните ни са скачени съдове и когато единият се пълни, другият става все по-празен.
Кучето на Павлов било обикновено, не някакво гениално. Ученият физиолог се гаврел с него, пускал му светлини и звуци. То слюнкоотделяло. Човекът си извършвал опитите и не се вълнувал много от душевното състояние на животинката. Не го вълнувало, примерно, че цялата тая дандания и плюскането ще му докарат главоболие, а защо не и депресия. Аз не съм тип, който ще се депресира от някакви си звуци и светлини, от препълнените маси, вече дори не се трогвам от декемврийския пиар, имащ за цел да изпразни джобовете ми. Но не мога да преодолея удивлението си от условнорефлексното поведение на живите същества от моя биологичен вид. Казвам, че не е нужно да си гениален, за да бъдеш просто човек. Просто човекът има достойнство. А ако го изгуби, се превръща в експеримент, дори не научен. Макар че съм убеден, че консумеризмът си има своите основоположници, мислители, математици, които са изчислили какъв точно трябва да бъде натискът, за да бъде пресътворено народонаселението в желеподобна маса, която прави само пльок-пльок, изпуска балончета, трепери, вълнува се, пее за америкрисмас, после се налива с евтино джонилокър, отваря си по стара българска традиция газираната напитка, която не смеят да нарекат вино, към 5 сутринта вече е фиркана и й се губят моменти.
После идва реалността. Със страшна сила. Какво празнуваме? Смъртта си? Оцеляването си? Смяната на календарната година? Не хейтя самоцелно, говоря за спешната нужда от изтрезняване, трайна трезвеност във всички смисли на думата, защото живеем целогодишно с илюзии и пиянски съновидения, които около декември избиват във фалцет и се стига до разните му там пожелания най-добри и човечни. Каквото и да си пожелаем, ще стане, каквото трябва. Ще стане това, което Бог ни е подготвил или е допуснал. Нежеланието ми да бъда пиян и опиянен идва след хиляди изпити литри алкохол. След хиляди самоизмами и заблуди и десетки отегчителни нови години. Край. Не на мен тия. Да се веселят маймуните. Да скачат според тоягата кучетата. На мен ми омръзна веселието по команда. Не съм куче, човек съм. Или поне искам да бъда. Ще се веселя на първи януари. И на втори също. Ще се веселя, когато ми е весело. Вечерта на 31 декември винаги ме е потискала и обиждала, още когато бях хей такъв малък и не знаех думите, с които да обясня чувствата си. Как да се веселя, когато има хора, които ще плачат на Нова година? И не говоря само за близките на катастрофиралите. Налагането на празнуването като нещо задължително е същото като налагането на третия пол и четвъртия джендър, същото като налагането на еднополовите бракове, което тихо и кротко ни подготвят зад гърба законодателите. Някой друг ми го причинява, без да ме пита искам ли. Някой друг ми е разграфил живота.
Аз бях при тия законодатели наскоро и посещението ми също ми помогна да изтрезнея по-бързо. За тях ще е въпрос на корпоративна дисциплина да приемат с мнозинство това, което им е разпоредил Големия брат, щото иначе ще изтърват далаверата, еврофондовете ще им спрат кранчетата и няма да могат да правят схемите за присвояване. И са се организирали, гадините. На мафиотски принцип. В парламента наш български нещата изглеждат по следния начин – двайсетина-трийсет стари кучета, които стоят по-встрани с ръце в джобовете на скъпите си костюми, намигват си, шушумушат си и спускат директивите до покорната маса от новобранци и шматки, която е там заради престижа и депутатската заплата, дисциплина цари, видях го с очите си. Парламентът ни отдавна не е събрание на силни, мъдри и независими мъже. Не знам дали някога е бил изобщо такова. Мога да се обзаложа с който иска на каквото иска, че „Истанбулската конвенция“ или друг подобен закон ще бъде приет и наложен у нас до пет години. Сега дори да не го ратифицират, но самият дебат около него прокарва пъртината, подготвя почвата, обработва съзнанията. Следват няколко все по-натрапчиви мероприятия, няколко съдебни дела, в които страната ни е осъдена, че не признава браковете на четвъртите джендъри мендъри и хоп, готово. Либералната сган и демоните на новото време ще постигнат целите си, докато българските политици тихо и кротко си кютат, правят пачки и дебелеят, постигнали са удивителната симбиоза.
С новым гадом, ще ви поздравя на руски, щото тази година имаме нова гадина, жълтото куче. Медиите, които довчера говореха за Рождество и Коледа, без да правят разлика между двете понятия, днес пълнят ушите на условнорефлексните с подробна информация за жълтото куче от китайския календар – модерните цветове, щастливите числа, подходящите цветя... Жълтото куче е страхлива и дресирана гад, слюнките му потичат, като му кажат, че няма алтернатива на миналия, настоящ и бъдещ премиер на България.
Жълтото куче всъщност е бивш лъв. Ама бой, стригане, бой, стригане, и това е резултатът.
Автор: Николай Фенерски
