През ноември 2009 в църква насред Москва един кретен влиза с пистолета си и застрелва на място отец Даниил Сисоев. Само заради това, че е проучил обстойно и в подробности религиозно-политическата доктрина, която се нарича мюсюлманство, мохамеданство, ислям. И поради това, че не си е мълчал, а е казал на целия свят какво е християнското отношение към тази доктрина. Когато някой бъде убит заради убежденията и думите си – тогава се преминава границата на човечността. Човешките ни съзнания, мисли, чувства могат да бъдат човешки само тогава, когато ние не пречим на другия, когато не отнемаме живота му, не го нараняваме. За ислямистите обаче дори казването на истината звучи обидно и ги наранява. А неприпознаването на техните убеждения като свои те превръща автоматично в техен враг. Тяхната вяра е твърде неясна, компромисна, оправдателна, което е повлякло и повлича след себе си милиарди хомо сапиенси и ги превръща в нещо друго, съвсем не сапиенс. Аллах е нещо необяснимо, но заръките на пророка целият свят да бъде принуден да се поклони на Аллах звучат твърде конкретно и ясно.
Не мога да не мисля за това, когато съм в Истанбул. В Цариград. В града на свети Константин Велики. Някои пророчества предвиждат някой ден този град отново да бъде християнски. Но засега си е все така агарянски и се строят все повече джамии. Видът на джамиите ми действа потискащо. То не е нещо, дето мога да го изразя с думи, да го опиша и анализирам. То е просто усещане за чуждост и неразбраност. Как да разбера човека, който върви гордо напред, а след него на няколко метра щъкат увити в черните си пашкули четири пет създания от женски пол. Те вървят и си гледат в краката. Той крачи отпред и е гордо намусен. Начумерен е. Дали някога се смее на нещо? Дали чувството му за хумор може да бъде разбрано от мен?
За втори път съм в този град, последният ден на Рамазан е, повечето магазини са затворили, народът е наизлязъл на разходка и по джамиите е пълно с поклонници. Влизам и аз като турист в най-голямата Истанбулска джамия на Сюлейман Великолепни. Свалям си обувките, изморен съм от ходенето, гледам, че други туристи са поседнали на килима и присядам наблизо да си отдъхна от жегата. Зяпам витражите, стъклописите, за които пише Орхан Памук. Имам един любим турски творец – Фатих Акин, режисьорът, който израства в Германия. Докато си размишлявам нещо, пред мен застава едно мюсюлманско семейство. Бащата е уахабит, личи по наличието на брада и липсата на мустаци. Дошъл е някъде от изток на поклонение. От майката се виждат само едни очи. И това е пак много, има и такива, дето и очите им са покрити. Но най-интересно за мен е детенцето.
Нали знаете как малките деца обичат да се кукат, да се закачат със случайни хора. Ако не си някакъв сухар и кисельоч, правиш гримаси на детето и то се смее на глас. Момченцето на уахабита току-що е проходило и още се клатушка неумело. Облечено е съвсем леко, по памперс и потник. Майка му и баща му са с гръб към мен. И то ме гледа и ми се хили. Още не знае, горкото, какво го чака. В момента му е леко на сърцето, зяпа си света и му се кефи. Някой ден обаче усмивката ще изчезне от лицето му. А аз не смея да му се захиля и да му направя гримаса. Не знам как ще реагира татко му. Някакво гяурско псе да закача наследника на трона му... Или бъдещия радикализиран джихадист. Не може майка ти да те прегръща така, а като пораснеш да превъртиш чак толкова много – мисля си.
Излизам от джамията и се разхождам. На един ъгъл продават балък екмек, хляб с риба за 3 лева. Чакам продавачите да ме забележат, млади момчета, забързани, отвсякъде някой ги вика за нещо. И не забелязвам кога до мен се е наредил един старец. Турчин е, има само мустаци и няма брада. Гладко избръснат е, стегнал се е дядото за празника, облякъл си е вехта, но чиста риза. И стои и чака кротко. По едно време единият продавач го регистрира и му задава въпрос. Дядото му рече нещо по-тихо и кимна засрамено, наведе глава. Момчето подвикна нещо на колегата си, оня отговори рязко, момчето взе парче хляб, сложи в него парче риба и го подаде на стареца. Тогава нещо ме стисна за гърлото. Човекът не изглеждаше като просяк. Изглеждаше като обикновен балкански пенсионер. Но нямаше пари да си купи храна. Дояло му се риба и си поиска. Дадоха му без пари. Първо, защото е празник при тях, второ, защото са добри момчета и няма да обеднеят от този жест. Или второто е първо? Така мисля. Мисля, че навсякъде има добри човешки същества. Нали се сещате за онази картинка, дето младият сляп мюсюлманин носи на гръб гърбушкото джудже християнин, единият е краката, другият е очите в тази симбиоза. Въпреки различията във вярата. Така искам да мислим всички. И мюсюлманите трябва да мислят така. Но политическата им доктрина понякога проявява най-лошите си страни.
Продължих разходката си по стария град. И следващото, което видях, беше как русоляво момиче с европейска външност говори на английски възторжено, както само могат да го правят възторжените демократични либерални западняци, с един продавач на кестени с пакистанска външност, мургав и с белезите на културата си. Той ѝ се усмихваше любезно, стрелкаше я със заинтригуван от белотата на кожата и косата ѝ поглед, отговаряше на въпросите й, доколкото съумяваше, а тя продължаваше разпита си. Много ентусиазъм влагаше мулти-култи девойката, за да се убеди, че светът не е чак толкова опасно място и че с тези хора може да се говори. А може и други работи да се правят. Сигурно си пада по мургави. Продавачът на печени кестени нямаше нищо против най-вече по отношения на тези, другите работи. Личеше си, че няма да ѝ прости довечера. Бяха странна гледка.
А следващата гледка, последната, за която ще ви разкажа, представляваше едно черно расо. Забелязах го отдалече. Православен свещеник. Мотаех се по улиците и нямах намерение да се срещам с него, но и той се мотаеше и след десетина минути се разминахме съвсем близо. Погледът му. За него искам да ви кажа. За този светъл, лек и изпълнен с надежда поглед, който не може да бъде объркан. Погледът на праведния човек. И нямаше да го съзра, ако не го бях поздравил. Предположих, че е руснак или украинец или белорусин, мога да различавам хората бързо. И при разминаването му рекох: „Здравствуйте, батюшка“. Той почти не ме чу в навалицата, но с края на периферното зрение установих, че ме е чул, трепна, вече някъде зад мен, обърнах се, той се обърна, погледна ме по тоя начин, който ми оправи деня и настроението и отговори – здравствуйте. След това вече видът на джамиите не беше толкова депресиращ.
Автор: Николай Фенерски
Николай Фенерски е роден през 1974 г. в Русия. Завършва Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" (2000) със специалност "Славянска филология". Публикува стихове и разкази. Автор е на романа "1994" (2015, номиниран за Роман на годината), на есетата "Пролуката" от 2016, на сборника с разкази "Любов, подслон, храна и вода" от 2016, номиниран за Европейската награда за литература. Автор е на сайта и алманаха "Резерват Северозапад". Неговият документален филм "Резерват Северозапад" е в официалната селекция на София Филм Фест 2012 и печели наградата на публиката в гр. Бургас. Работил е като учител по български език и литература, сценарист в телевизионно предаване за българския език по TV7. Превежда от словашки език. Живее в Бургас, но сърцето му е останало завинаги в Северозапада.
