Трябва да запомним името на тази жена: Радослава Ненова. Само тя си знае какво й е, след като изгуби Боян Петров. Мъжеството ѝ обаче е изключително. Това че направи всичко по силите си, за да доведе до щателното претърсване на Шиша Пангма е едно. Начинът, по който се сблъсква и сякаш опитомява края на Боян, друго. Тя, по някаква причина, просто не влиза в режим на траур. Забранила е всякакви черни ленти. Помолила е да не се спуска черно знаме в природонаучния музей, а българското, а наскоро обяви, че иска Боян да остане като красива легенда, вместо да бъде погребван и окайван. Вместо пред надгробна плоча ще почита алпиниста така: отивайки в Тибет със сина им. А когато в един от последните дни от търсенето на Боян бе поискала издирването да се прекрати и шерпите да не изкачват докрай върха, изглеждаше така сякаш тя прикрива идея, която несъмнено е поразила съзнанието ѝ: че е много по-добре той да остане горе, прегърнат от вечните ледове, отколкото да бъде погребван под земята.
Походът за Боян в неделя и идеята да се засадят дървета, за да изникне гора, носеща неговото име, е също част от тази вътрешна съпротива срещу края му. Изглежда така сякаш в това семейство не само, че знаеха как да живеят, а и как се умира. И са на прав път. По-добре така. Защо ни е гранитът на надгробните плочи и фатално обрамчили живота ни осем цифрички, разделени с тиренце? Защо да се ровим, защо да се спускаме с ковчези, пълнейки с правоъгълници проклетата гробищна геометрия? Краят на Боян Петров, преживян по начинът, по който жената до него го прави, отвежда към друго: човекът е дух, човекът е въздишка и устрем. Човекът има повече общо с поезията, отколкото със земята, повече общо със замечтаните си пориви, отколкото с разпада на тялото. Боян Петров трябва да се помни именно по този начин; смъртта му трябва да се огради в скоби, да се изтласка, да се развенчае като случайно събитие.
Алпинистът Мингма Шерпа, изкачил всичките осемхилядници и част от спасителната мисия, беше казал, че без Боян сме изгубили една огромна душа. И той, също като Радослава Ненова, прояви особен инстинкт, на който вероятно учи планината: че някои от нас остават като възвишение и стремеж и като такива трябва да се помнят. Понякога, както е при Боян, това дори не изглежда като патос. Изглежда неизбежно, като единствен отговор към края му. Като правилния ход в шахмата срещу смъртта. Радослава играе добре тази игра. Дължим ѝ това признание. И поне малко възхищение.
Автор: Райко Байчев
