След снощната новина, че носенето на маски става задължително дори на обществени места навън и ако нямаш маска, следва 5000 лева глоба, разбираемо преобладаващата реакция беше емоционална. Пиша политически коректно не за друго, а защото емоциите са коктейл – гняв, ярост, тревога, страх, дори ужас и кой знае какво още. Всичко зависи от това как всеки чува/чете/вижда съответното разпореждане.
Откровено казано не повярвах на ушите, както сигурно мнозина. Преплетоха се толкова мисли и чувства, че ако бях седнал да пиша тогава, като нищо щях да наруша извънредно и неизвънредно законодателство многократно. Затова и едно преспиване винаги е задължително – утрото е по-мъдро от вечерта.
Ако на някой още не му е ясно, най-голямата беда на коронавируса е, че показа що за държава сме. Всички недъзи, които са трупани през годините, лъсват в извънредно положение, когато няма място за отстъпление. Началникът на Националния кризисен щаб за коронавируса генерал-майор професор д-р Венцислав Мутафчийски сам го каза тази сутрин: "Много е трудно решаването на криза при ограничен ресурс". И точно това е разковничето – колко е ресурсът и защо е толкова ресурсът?
Колко години пропиляхме? Колко се отдръпнахме от държавата си с оправданието, че тя се отдръпна от нас? Да, но държавата сме ние – не го схванаха достатъчно хора точно така, както сега вървят постоянните оплаквания как много хора не схващат и не спазват необходимостта от крути мерки. Защото за толкова години това произведохме – като общество и държава.
Всеки средноинтелигентен човек лесно може да хване противоречията в обясненията за всяка нова мярка и да намери слабите места. Примерът с маските е очеваден – отново Мутафчийски каза, че са задължителни вече, така било и в Австрия. В Австрия обаче стават задължителни като си в магазина за храна и магазинът трябва да ти осигури маска! В България не е така – и съм убеден, че причината не е защото Мутафчийски и хората около него не искат, а защото ги няма парите да стане. А ги няма, защото години наред всички нехаехме и се примирявахме да стигнем дотук, че да ги няма. И сега даже е късно Борисов, Доган, Корнелия и т.н. назад отговорни във времето да бъдат питани къде са!
Цялата трагедия може лесно да я схванем в следното послание: Как да ида да си купя маска от аптеката, в която няма маски, без да имам маска, която да сложа по пътя за аптеката, в която няма маски? Ей това може да го претворим и за кризата: Как да реша криза, за която ресурсът не стига и няма откъде да го взема? Въпрос за живота на колкото милиона са българите – не знам колко точно. Както и не знам как да решим кризата.
Знам обаче едно – в такива времена е абсолютно задължително да се спазва верига на командване. Абсолютно задължително е и командващите да знаят какво правят или поне да го правят така, че другите да не разберат, че не са сигурни. Точно затова всякакви такива мерки като носене на маска първо се обмисля как да бъдат поднесени възможно най-разбираемо и във вариант, който е възможно най-изпълним.
Но маските са само част от проблема. Основната част е – командването наясно ли е със стратегията за борба? Не е нужно да я обяснява, обяснява, обяснява – само да покаже, че знае! Защото дотук поне увереността в командните действия ми се губи – лично на мен! И това поставя начело най-големият проблем - колко точно жертви ще трябва да направим при липсата на ресурс да са по-малко - ще ги понесем ли някак или не, и с какви жертви ще компенсираме липсата поне на държавнически мозък за намаляване на щети?
Моята лична най-голяма надежда е отвън да има достъпно медицинско решение за коронавируса! И това да стане по-скоро – преди тук въпросът с нямането на всичко да ни блъсне толкова болезнено, че да не може да бъде скрит под никакви маски и обуздан с никакви мерки. Моля се и началниците в тази държава да осъзнаят, че ни връхлита буря, на която можем да устоим само ако всеки си върши работата според компетентността! Ама наистина я върши, не на книга! Само тогава можем да се надяваме! Другото е да се надяваме на късмета - някак този вирус да смири яростта си достатъчно бързо.
Автор: Ивайло Ачев
