Протестите срещу закона за горите се оказаха най-същностното събитие и най-важната и тема на обществения дебат, воден напоследък едва ли не конспиративно.
Искам обаче да подчертая: не най-важната сега, през 2012 г. Най-важната от 2001 г. насам. Най-важната през новото хилядолетие.
Защо най-важната? Въпросът е резонен, тъй като става дума за една малка победа на гражданското общество срещу олигархичната разпасаност, унищожаваща българската природа. Проблемът обаче съвсем не е в „темата“ на протеста.
Поводът е екологичен, но същността не. Хората излязоха на улицата не защото Цеко Минев и компания са канят да секат гори, за да строят лифтове и хотели, или да узаконяват вече построените такива. Излязоха заради справедливостта – заради това, че така не се прави. Заради наглостта на българския парламент, който иска хем да обслужова олигархически интереси, хем да праща всички за зелен хайвер. Излязоха не за по-високи заплати, не за запазване на работни места, не с хленчове държавата да направи нещо за тях. Излязоха заради принципи и ценности.
В този смисъл техният протест беше точно толкова „екологичен“, колкото беше и публичната подписка на Екогласност, една отосновните причини, заради които падна Тодор Живков и започна българският преход.
Тогава едно огромно гневно мнозинство заяви себе си с протест, който бе екологичен по своя характер, но който на практика беше първата масова публична акция без съгласието и санкцията на държавата. Тогава този жест просто не можеше да бъде овладян – въпреки камионетките, въпреки преоблечените ченгета пред „Кристал“, въпреки „извозването“ в Южния парк, въпреки извиването на ръце, юмруците и ритниците.
И тогава хората – онези стотина „еколози“ с подписката и онези три хиляди, които я внесоха в Народното събрание, много добре знаеха какво правят. Да, те защитаваха българската природа, но и още нещо – много по-важно. Защитаваха шансовете и правото на България да се оттърси от комунизма – подобно на страните, които вече бяха направили първите стъпки по този труден път. Защитаваха достойнството на страната си след близо половин век управление на кретени и идиоти.
И знаеха добре, че времето на тези кретени и идиоти е отминало. Пристъпиха към своята мисия с превъзходството на хора, които имат по-дълбока визия от правешкото кикотене – и по-широк хоризонт от видимия с приведен гръбнак. Знаеха, че бъдещето им принадлежи – и че никаква власт, колкото и безогледна да е тя, не може да предотврати това бъдеще. И затова от тези три хиляди пред Народното събрание се родиха онези няколкостотин хиляди на Орлов мост – на седми юни 1990 г. – най-големия и най-вдъхновен митинг в цялата история на България.
Двадесет и две години по-късно отново Орлов мост е гнездото, в което се мътят яйцата на нашето бъдеще. И хората, които са там, знаят, че то им принадлежи.
Прочетете техните манифести, вгледайте се в техните жестове. Това е същата онази гражданска енергия, с която започна недовършения и подменен български преход към демокрация.
Това е енергията, която не може да бъде опитомена; хората, които не могат да бъдат излъгани. Те знаят, че времето на подмяната е минало, че кретените и идиотите вече няма как да превърнат тази подмяна в ежедневие – въпреки че разполагат с цялата власт.
И именно от това осъзнаване произтича целият техен страх, станал толкова осезаем напоследък. Защото хората срещу тях не подлежат на дресировка, не могат да бъдат преметнати с евтини трикове.
Няма как Бойко Борисов да снизходи сред тях – по татовски ухилен и с цялото си величие – и да им обясни как проблемът им ще бъде решен – както примерно правеше със стачуващите миньори от Кърджали и Рудозем. Защото днешните протестиращи на Орлов мост не искат нищо за себе си. Няма как някакъв си нов „тато“ да им решава проблемите.
Искат само едно – нормална държава с ценности и правила, които са валидни за всички. Искат да разрушат междата между двете действителности – фасадната, предназначена за всички, и задкулисната, предназначена за настоящия, вонящ на простащина елит. И затова е цялото това стряскане, това усукване и конвулсивни бягства по тъча.
Затова толкова се настоява, че протестиращите са някакви „еколози“, че протестът е организиран от октоподи и кокаинови крале, че законът нямал нищо общо с никакъв Цеко Минев, ами бил нещо добро за най-бедните планински общини – и прочее подобни нелепости.
Няма да мине обаче. Цялото това „вдигане на ръце“, всички тези медийни активни мероприятия, тези комични преговори в Министерския съвет – те изобщо няма как да минат. Просто защото става дума за хора с друга кръв и с друго мислене, с друго светоусещане.
Става дума за децата на прехода. За тези, които не са обременени с минало, но които ценят своето бъдеще и искат да го извоюват, като превърнат България в нормална страна. Които искат ценности, а не цена, на която могат да бъдат купени. Които искат правила, а не вратички в закона, използваем за собствено облагодетелстване.
Един Бог знае само дали ще успеят или не. Но те върнаха в живота ни най-важното: надеждата; усетът, че не всичко е изгубено. Те са другата – истинската, нормалната България. И може би ще успеят в онова, в което ние се провалихме.
Автор:Едвин Сугарев, svobodata.com
