"Предприети са всички възможни мерки", "Работи се активно", "Сезирани са компетентните органи" - тези три фрази ежедневно обикалят публичното пространство. За да го замърсяват. За да застават като стени пред нечие проявено безхаберие в близкото минало. За да стане ясно, че макар да е късно за реакция, такава ще има. Някога. И не е особено коректно да питаш кога.
Вместо превенция, у нас си играем на "хвани последствията". Те обаче ни се изплъзват толкова бързо, че дори няма смисъл да се обяснява защо пак сме се издънили. Зеленият билет дойде след като мръсният въздух взе да си ходи, един заместник-кмет отпътува в историята, преди да тръгне трамваят по "Графа", депутатите най-сетне приеха Закона за личната помощ след като протестиращите майки трябваше да се преквалифицират в законотворци. Въобще, мерки се вземат от сърце - след като то е спряло да бие.
Все ни казват, че се работи активно срещу войната по пътищата. И все така с висока скорост продължаваме да се избиваме по тях. Хора чакат за трансплантации, докато здравните власти треперят пред някакви документи, без които иначе "предприетите спешни мерки" не могат да бъдат изпълнени. Такива обаче, уверяват ни, в галоп текат в средното образование, където на учителите вдигат както заплатите, така и купищата отговорности за, забележете, не ограмотяването, а отглеждането на ученика. А пък "компетентните органи" почти винаги са сезирани, когато трябва само да констатират, че "тук има проблем". И после започват да разследват. И след това идва далечното бъдеще, където чакат резултатите от "предприетите навременни действия".
И така, потопени в обстоятелствата, които не можем да контролираме, все се надяваме на съдбата. А тя гледа отстрани и се заема с "всички възможни мерки". Винаги навреме.
Автор: Румен Скрински
