Без малко да напиша "северозападната" в заглавието, но се присетих, че наскоро пътувах през добруджанските селца, през Лудогорието също така, че и през Странджа неотдавна. Цуким е световно неизвестна японска женица, която просто сътвори поредната инсталация. Нищо особено. Нищо, което разни милиардери и политици да забележат зад дебелината на своята сива кожа. Като я видях, застинах – тя все едно е прочела мислите ми. И веднага си представих, че японският опит е приложен в България.
Жената живее в японското село Нагоро, демек Горно Нанадолнище, останала сама в цялото село, всички други се изнесли накъм Токио или накъм почивен дом "Белите камъни" и на нея ѝ дошла идеята да засели отново пустите къщи със старите им обитатели. Е, не съвсем. С кукли, наподобяващи някогашните жители на Нагоро. Посъбрала снимки, припомнила си кой как изглежда, с какво обичал да се занимава и почнала да ги съшива. Мъж и жена обичали да седят на пейката пред дома си, там ги сложила Цуким. Други чакали на спирката автобуса, трети ловели риба, карали велосипед, вървели по пътя – всички тях ги изобразила и ги закрепила неподвижни на различни места. Струва ли ви се зловещо или отчаяно? На мен не. Може би е болно, но ние всички сме болни. Това е нейният начин да притъпи усещането си за самота. Куклите поне визуално ще ѝ напомнят, че някога тук е имало живот. Светът им просто е замръзнал в един миг.
Издирвам българската Цуким Аямо, ще подиря село с един или двама останали жители, а може дори и някое съвсем опустяло. Ще поразпитам тук и там, ще посъбера парцалаци и ще аранжирам първото Село-Музей на Мирния преход. Върху оградата на всяка килнала се къща ще сложа табелка с надпис кой кога я е построил и колко поколения са живели в нея. Ако успея да изнамеря информация, ще допълня и кой за последно е живял в къщата и къде са неговите наследници. Може да нарека тоя проект с някакво помпозно витиевато название и да кандидатствам по европейска програма за подкрепа на селските региони, току-виж изкарам и някоя кинта. За сметка на мъртвите и избягалите. Така се прави. Шегувам се, много ясно. Ако някой ползва идеята, да го направи от сърце, без облаги.
Представяте ли си, всяка една тухла на всяка една куха къща е била сложена на мястото си от човешка ръка с надеждата зад стените да живеят хора от много поколения и Животът в този дом никога да не секва?! Колко тухли, колко надежда...
В хоремага на селото ще бъдат изобразени в цял ръст местните герои. Ще седят по масите, ще държат чашите, ще пеят и псуват. Идеята всъщност не е нова, в Несебър имаше ресторант с кукла-моряк. На хълма Царевец се разиграва цял куклен театър с персонажи отпреди 8 века, а на площад "Славейков" седят на една пейка баща и син поети. Е, те не са кукли, а паметници и имат малко по-различна функция, но в основата си идеята е същата. Образите да ни връщат към други времена, за да ни припомнят, че сме били други хора. Защото с оттичането на зелените селца накъм клоаката и превръщането им във вертикални градски села от сиви душегубки се променихме и ние. Щем не щем. И вече не ни пука нито за Славейкови, нито за селото, откъдето са корените ни. Гледаме бодро напред. Там са най-новите трендове мъжете да се либят с мъже, а жените с жени. Нищо не се ражда от таквоз едно либене. Само си гъдилкат жлезите за личен кефец. Дребен такъв. Някаква си там от женски пол решила да съди България, защото у нас не признавали брака ѝ, сключен с друга някаква от същия пол в Англия. Познайте как ще завърши делото. Точно така, познахте. Почна се. Отдавна чаках да се почне. Няма само ние да се делим от целокупното прогресивно човечество. Осъдете ги българите два-три пъти за дискриминация и език на омразата и те ще се научат как правилно да си плюят на многовековните традиции и православните ценности. Тук-таме още премигват като светулки опитите на смелите хора да защитят достойнството си... Джак Филипс е сладкар от Колорадо, който отказал да направи торта за еднополовата сватба на двама мъже, които влезли в малката му сладкарничка. Много се разгневили и се развикали еднополовите гъдели, но той кротко им обяснил, че бракът е тайнство, нещо свещено и че тортите му са произведения на изкуството, които не може да се посвещават на някакво еднополово стимулиране на жлезите. Човекът също така не прави торти и за Хелоуин. Защото е християнин. И Христос му е казал да бъде твърд пред всички беди. На първа инстанция бил осъден за дискриминация. И в момента са пред Върховния съд. Познайте как ще завърши и това дело. Точно така, отново познахте. Вече няма да има право да отказва на никого или ще трябва да си затвори малкия семеен бизнес. Ако това не е терор, не знам кое е.
Тръгнах от селото с куклите и стигнах до терора. И тероризма. Правите ли връзката? Проблемът е един и същ в целия свят. Не се топят само българските села. Хората с объркано усещане за живота не завеждат дела само срещу България. Дори в САЩ, най-прогресивното място на този свят, все още е останало здравомислие. Не ви говоря за демографска криза. В селата може някой ден да заживеят кутригури, оногондури, орки и мангусти. Това не ме вълнува. Говоря ви само и единствено за падението на човешката душа. Болестите на японския и българския народ сигурно са различни, но в корена си това е отказът от Живота, Който ще се роди на 24 срещу 25 декември. Който засега все още всяка година се ражда, но не се знае докога. Защото сме Му обявили тотална война по всички фронтове и не Го искаме, добре ни е без Него. Само си въобразяваме, че ни е добре, а всъщност умираме и разпадащите се къщи са най-очевадното доказателство. Те са символ. Знак. Може би когато сложим куклите по пейките и прозорците на пустото село, нещо у нас ще прещрака, нещо ще се строши. И ще заплачем. И ще осъзнаем.
Но за да дадем завършващ щрих, трябва да допълним, че душевната ни немощ днес е умело експлоатирана от хиените, докопали се до малко власт, от всички корпорации и монополисти, от всички кръвопийци, от здравната каса, отново спекулира с лекарствата, от фармацевтично-лекарската мафия, която ще вземе и последното на най-последния... Докато един слънчев ден всички тия паразити се огледат и видят, че наоколо са останали единствено кукли.
Автор: Николай Фенерски
