Бушоните, в лицето на председателя на Държавната агенция за закрила на детето Офелия Николова и директора на Центъра за настаняване от семеен тип за деца и младежи с увреждания "Хризантема" Маринела Лазарова, изгърмяха, след като стана ясно, че в центъра с месеци и дори години е било извършвано насилие върху децата с увреждания.
По думите на Лазарова, показващи срамни сцени на насилие клипове са снимани в период от две години, а директорът на центъра Маринела Лазарова заяви, че е подавала устни сигнали до директора дирекция "Социални дейности и образование" към Община Габрово Даниела Василева.
Дневните центрове от семеен тип имаха за цел да премахнат домовете за деца, в които беше скрит срамът за грижата за тези деца през социализма в отдалечени и недостъпни места в страната. Сега те са раздробени на малки такива. Процесът на грижите за тези деца беше добре преоблечен в думата "деинституционализация" и настанен в прясно боядисани къщички, които обаче остават в същата държава със същите хора и трудно променящия им се манталитет.
Основната част от финансирането на грижата, заместваща домовете за деца, се осъществява по европейски програми и проекти, след чийто край се очаква държавата да поеме задълженията си към децата. Няма нужда да се обяснява, че тя съвсем няма пари да осъществи и продължи тази дейност. Освен финансиране обаче, в този процес са необходими и специалисти, които да обгрижват и лекуват децата, както и едно по-различно отношение от приетото до момента, което ги е изхвърлило от обществото.
Наивно е била от страна на директора на "Хризантема" да си помисли, че ще остане ненаказана за това, че е сигнализирала за проблема. Защото е осветлила истината за същността на процеса в грижите в тези центрове. Трудно е да се повярва, че общинските власти в един неголям град не са знаели за случващото се. Трудно е да се повярва, че държавните власти и институциите не са били наясно, че има пропуски, най-малкото заради недостатъчното финансиране, липсата на квалифицирани кадри, претовареността на социалните работници (които работят по стотици случаи), невъзможността да се осъществява ефективен контрол над процеса и най-вече ниското заплащане на работещите в тези центрове, от които се очаква да проявят изключителна търпимост и човечност към болните деца.
В повечето случаи персоналът в центровете са възрастни хора, израснали във времето, когато на децата с увреждане се гледаше като на ненужно зло, като на нещо упадъчно, излишно. Такъв беше манталитетът. Същият манталитет, който пренебрегва начина за подаване на сигнал за дете в риск и се прави клип, вместо моментално да бъдат сигнализирани всички институции и медии.
Манталитетът, който се храни със същите тези клипове, разпространявани от медиите с цел повече посещаемост и онзи, който показно разписва оставки. И така до следващия път (за който много ще се внимава да се скрие по-добре, защото има наказани), докато нещата отвътре остават същите.
А може да е различно. Като се погледне с повече човещина на нещата. Както от страна на държавата, която да не се прави, че не знае какво се случва, така и от обикновените хора – с повече доброволчески инициативи и приемане на хората с увреждания в обществото.
Автор: Евгения Гигова
