Не става дума за романа на Достоевски, а за нашите „бесове”.
Според синонимния речник тази дума има множество значения: ярост, злоба, страст, яд, лудост, умопомрачение, буйство, безчинство, настървение, дявол, демон, зъл дух и множество други.
Според библейското тълкуване има много примери в Новия Завет за хора обладани от бесове. Някои смятат, че бесовете не са зли духове, а болести, като лудост и други. Това мнение обаче не е правилно. Спасителят е говорил на бесовете, които са обитавали в обладаните, и бесовете са го чували и разбирали. Те са свидетелствали за присъствието си с мъчението, което създавали в жертвите си, преди да бъдат принудени да ги напуснат. Христос дава като доказателство за посланието си, факта, че изпъжда бесове, а също така Той обещава и на апостолите си тази власт - Лк. 13:32; Мт. 10:8.
Наскоро гледах интервю с възрастен човек от опустяло село. Цитирам думите му по памет: “Днес у нас бесовщината е по-силна от всякога, нямаше такава и по време на войната. Днес не обичаме – ни Бог, ни семейство, ни жена, ни деца. На църква не ходим, а децата и внуците ни се разпиляха по света. Не обичаме и да работим. Но парите обичаме. Само тях обичаме.”
Дълго мислих върху думите на този обикновен човек. Те бяха безпощаден социологичен анализ на последствията от безконтролния мафиотизиран пазарен капитализъм. Той назова и посочи бесовете в душите и сърцата ни.
Живеем във време, когато се разрушават връзки между родове и семейства. Когато хосписите се превръщат в предпочитано „депо” за излишните възрастни хора, и то за тези, които могат /те или децата им/ да си го позволят; механизмите на капитала предпочитат да работим, а не да се грижим за родителите си. Живеем във време, когато проблемите не са само за възрастните хора, но и за новородените, здравеопазването, образованието, социално слабите и инвалидите – навсякъде, където става дума за човещина, за грижа за хората. Живеем във време, когато нямаме нужда да общуваме, а да си чатим. Живеем във време, когато нямаме нужда от природа, а от красиви снимки в инстаграм. Живеем във време на виртуални светове, виртуални илюзии, виртуални ангели, но реални демони и бесове.
Заради кариерата и парите, заради удобствата на живота и хедонизма сме готови на всичко. Готови сме на лъжа и измама, че мислим за другия с любов и разбиране – нищо подобно, другите ни интересуват, докато имаме нужда от тях, докато имаме интерес. А на онези, които си позволяват да изповядват някакви идеалистични ценности, гледаме с подозрение и насмешка. Ценностите от времето на нашата младост отдавна са в мазето на спомените, мухлясали и ненужни, само понякога навяват притесняващи спомени, които ние давим в алкохол, малодушие, лицемерие и оглушително мълчание.
Не случайно достигна такива невиждани размери битовата престъпност. Причините за нея са бедността, бездушието, безпомощността. Вярно е, че често извършители са бедни хора, но храна за това повсеместно явление /не са само циганите/ е нашето бездушие. За всичко са виновни нашите бесове и колкото по-нависоко в социалната стълбица е един човек, толкова по-голяма е вината му, толкова по-разрушителни са бесовете му.
В нормалните държави подобни наболели въпроси са от първостепенно значение. Ние не сме от тези държави. Затова тези теми са обект на лицемерни пледоарии, отбиване на номера, досадни задължения. За политическите играчи бедните и оскърбените са утайка, нужна само и единствено по време на избори.
До преди години говорихме за завистта като най-големия български порок, като слабост, която деградира обществото ни. Днес можем да си спомняме за това с носталгия. Отдавна на сцената на живота е бесовщината.
Автор: Калин Илиев
...
"Азбучник на българския хаос” представлява поредица от коментари, чиито наименования следват последователността на буквите в българската азбука. Подобен подход има амбицията да очертае максимално широк кръг от теми, като открие техните връзки между буквите, думите и словото през хаоса на Прехода. Другите текстове от поредицата четете ТУК.
