Според Марко Семов бабаитлъкът и властта са „дупе и гащи”. Бабаитът има нужда от властта, за да изрази в максимална степен себе си. Властта пък носи перверзната природа да бъде обладавана от подобни персонажи - пехливани и самохвалковци, готови на бой и най-вече хора с диво и необуздано его. Според друго популярно определение бабаитлъкът е обратното на цивилизационността и нормалността.
Така или иначе подобна примитивна зависимост при управлението на обществата е характерна още за шимпанзетата. Когато двамата самци претенденти са грухтели нечленоразделно, очите им святкали кърваво червено и са се тупали по гърдите, преди да се сбият, преди единият да победи и стане алфа водач на стадото.
Тази зависимост е в голяма степен типична за всички времена и географски ширини. С развитието на цивилизациите обаче бабаитлъкът, все пак, макар и трудно, макар и постепенно, слава богу започва да отстъпва пред хуманността и нормалността. Начело на държавите все по-често застават хора с морал и визия, с респект пред закона и нормите на обществото. Поне днес, особено в развитите страни, е така. Няма нужда да даваме обратните примери като Венецуела, Северна Корея и някои по-близки, за които се досещате.
Как се случва тази трансформация у нас?
До този момент общо мандатите на министър-председателите /в тази статистика ще изключа царете и президентите, доколкото тяхната власт е повече представителна/ на свободна България от Освобождението през 1878 година до днес са 50. Една трета от тях са били такива повече от един път.
Колкото и да е странно, но в първите години, когато хората са били далеч по-необразовани и първични, начело на властта са заставали в по-голяма степен личности, достойни за уважение и подражание. За много от тях днес можем само да мечтаем. Такива като Бурмов, Петко Каравелов, Драган Цяанков, Митрополит Климент Търновски.
За съжаление с развитието на държавността и обществото, тези хора ставата все по-малко, за сметка на бабаитите. Може да се каже, че в известна степен обществените нрави регресират, вместо да става обратното. Ще дам пример с трима министър-председатели от три различни периода на развитието на държавата ни. Александър Стамболийски – управлявал от 1919 до 1923 година. Вълко Червенков – министър-председател и заместник министър председател на страната от 1950 до 1961 година. Бойко Борисов – на върха на държавата през последните десет години, с малки прекъсвания.
И тримата си приличат антропологично. Едри, енергични, мускулести, с внушителни осанки, притежават силен инстинкт и динамична селска хитрост за оцеляване, агресивни и безскрупулни. И тримата са демагози, и тримата могат да си променят мнението и да лъжат виртуозно. При необходимост могат да бъдат и жестоки.
И до днес се помнят Оранжевата гвардия и сопите на Стамболийски и неговите безчинства над невинни хора. По времето на Червенков е извършен бруталния погром над българското село, хиляди хора са попаднали под лапите на органите на държавна сигурност. При Бойко Борисов всички помним неразкритите убийства на фигури от сенчестия бизнес, показните арести на политически противници и конкуренти/прекият изпълнител Цветанов днес е в немилост/, убийствата на Мишо Бирата, жена му, Чакъра и ред други.
Бабаитът естествено се обгражда от бабаити и в момента те управляват държавата.
Обикновено на финала се отправя някакъв призив. Аз ще замълча – всичко е ясно.
Автор: Калин Илиев
__
Азбучник на българския хаос” представлява поредица от коментари, чиито наименования следват последователността на буквите в българската азбука. Подобен подход има амбицията да очертае максимално широк кръг от теми, като открие техните връзки между буквите, думите и словото през хаоса на Прехода. Другите текстове от поредицата четете ТУК.
