Страх. Така може с една дума да се опише случващото се в един от централните клонове на Първа инвестиционна банка в София – този на бул. „България” и бул. „Иван Гешов”.
Опашката пред клона излизаше чак до бариерата, която води към служебния паркинг. И всички хора питат дали има нова информация, дали банката работи. А тя работи. С пълна пара. За да тушира мириса на страх, вонята на паника и ужасното притеснение на хората, че ще изгубят парите си.
А слуховете – ооо, слуховете. Летяха като волни птички. Ужасни, плашещи и замъгляващи ума, и трезвата преценка. И всеки си мисли само как да си прибере парите. Без да се съобразява и без да вярва на експертите - а точно те трябва да са най-наясно.
Тук е мястото дебело да подчертая, че служителите на „Първа инвестиционна банка” показваха железен професионализъм. Знам го, защото бях там, при тях, като клиент. Като един от стотиците уплашени за спестяванията си клиенти, наредили се пред клона им. Но нито един, нито един от хората, които работят в банката, не показа и миг колебание или паника. Обслужването вървеше гладко, без препирни, на всеки клиент се обръщаше внимание. Да, по-бавно, но нормално – когато имаш опашка от няколкостотин души, няма как да си светкавичен и всичко да става на секундата. И при все че със сигурност тези служители са били наясно, че няма да обслужат паникьосаните хора, наредили се на опашки пред тях. Защото в крайна сметка логичното се случи - ПИБ обяви затваряне на вратите в 15:00 часа и добави, че продължава работа в понеделник, 30 юни.
Ситуацията ми напомни за знаменитата книга на Артър Хейли „Банкери”. Който я е чел, знае – и там една банка, американска, е изправена пред много трудна и сложна ситуация. Хората се тълпят пред нея, искат си парите веднага. Затова директорът ѝ лично излиза и ги убеждава, че нещата ще се оправят. Чрез нагледен пример – ето го и него, в оригинал. Малко е дълъг, но Ви моля да го прочетете внимателно:
„— Можете ли да ни препоръчате някоя банка? — чу се мъжки глас от опашката на улицата.
— Да — каза Алекс. — Лично аз бих избрал Първа търговска американска банка. Нея познавам най-добре, в нея съм най-сигурен, тя съществува от години и се ползва с добра репутация. Много бих искал и вие да мислите така — За първи път в гласа му се долови нотка на вълнение. Някои от хората се усмихнаха, други се изсмяха, но повечето останаха сериозни, вперили поглед в Алекс.
— И аз доскоро мислех така — обади се някой зад него. Той се обърна. Беше възрастен човек, вероятно към осемдесетте, побелял, сбръчкан, прегърбен и подпрян на бастун. Но очите на стареца бяха ясни, а гласът му — твърд. До него стоеше жена на същата възраст. И двамата бяха спретнато облечени, макар че дрехите им бяха старомодни и доста износени. Жената държеше пазарска чанта, пълна с пачки банкноти. Двамата току-що бяха напуснали гишето на банката.
— Съпругата ми и аз държахме парите си в Първа търговска американска банка повече от трийсет години — каза старецът, — и никак не ни се искаше да ги теглим.
— Тогава защо го направихте?
— Не можем да пренебрегнем слуховете. Щом толкова много се говори, все има някаква истина.
— Да, има някаква истина и ние я признахме — каза Алекс. — Банката ни беше предоставила заем на Съпранешънъл Корпорейшън и понесе загуби. Но тя може и ще издържи на тези загуби.
Старецът поклати глава.
— Ако бях по-млад и работех, може би щях да рискувам. Но не и сега. Тук, вътре — той посочи към пазарската чанта, — е всичко, което ни е останало, докато сме живи. Не е кой знае колко. Може би е два пъти по-малко, отколкото когато работехме. С тези пари не може да се купи кой знае какво…
— Така е — каза Алекс. — Инфлацията засяга най-много добри хора като вас. Но смяната на банката няма да ви помогне.
— Искам да те попитам нещо, млади човече. Ако беше на моето място и това тук бяха твоите пари, щеше ли да постъпиш по същия начин?
Алекс забеляза, че хората следяха внимателно разговора им. Видя, че Марго е наблизо, през няколко човека от него. Точно зад нея бяха телевизионните камери, включени в момента. А един от журналистите бе протегнал микрофона си.
— Да — призна той. — Предполагам, че щях да постъпя като вас.
Старецът се учуди.
— Поне си честен. Чух съвета ти да отидем и да вложим парите си в друга банка. Мисля, че това е добър съвет и аз ще го последвам.
— Почакайте — каза Алекс, — имате ли кола?
— Не. Живеем тук наблизо. Ще отидем пеша.
— Но не и с толкова пари. Могат да ви ограбят. Ще накарам някой да ви закара до банката. — Алекс направи знак на Нолан Уейнрайт да се приближи и му обясни какъв е проблемът. Това е нашият шеф по сигурността — обясни той на старите хора.
— Не се тревожете — каза Уейнрайт, — с удоволствие ще ви закарам.
Старецът не помръдна. Той гледаше ту единия, ту другия.
— Вие правите всичко за нас? След като току-що изтелихме парите си от вашата банка? И след като съвсем ясно ви казахме, че ви нямаме доверие?
— Е, приемете го като добър жест от наша страна — каза Алекс. — Освен това, след като цели трийсет години сте държали парите си в нашата банка, ние трябва да се разделим като приятели.
— А може би ние трябва… — Старецът млъкна и след малко каза: — Искам да те попитам още нещо, но ще ми отговориш мъжки. — Чистите му, прями и честни очи гледаха право в Алекс.
— Кажете.
— Ти веднъж ми каза истината. Искам отново да ми отговориш честно, като не забравяш за това, което ти казах, че съм стар и това са всичките ми пари. Знаеш какво означават тези пари за мен. Нашите пари на сигурно място ли са във вашата банка?
За броени секунди Алекс прецени въпроса и всички възможни последствия от отговора. Знаеше, че освен възрастната двойка го наблюдават и много други хора. Телевизионната камера продължаваше да работи. Срещна погледа на Марго, тя също го гледаше очаквателно. Помисли си за хората, събрани тук, и за другите, които кризата би могла да засегне, за тези, които разчитаха на него — Джеръм Патертън, Том Строгън, управителния съвет, Едуина и много други. Мислеше и за това, какво щеше да стана, ако Първа търговска американска банка фалира, за огромните проблеми, които щяха да възникнат не само тук, в Тайлърсвил, но и на много други места. Той успя да потисне съмненията си и отговори тихо, но с глас, внушаващ доверие:
— Давам ти честната си дума. Тази банка е съвсем стабилна.
— Е, Фрида — каза старецът на жена си, — напразно сме се тревожили. Хайде да върнем тези проклети пари обратно.”
Точно това поведение показа служителката, която ме обслужи. Да, това е пример от художествената литература, но е крайно показателен – за отношението. Това е примерът, който трябва да даде държавата, да продължава да дава банката. Сега. Веднага. И има няколко неща, които би могла да направи, ако не иска заради паника да се стигне до пълен срив на още една българска банка, при това в първа група според категоризацията на БНБ. За незнаещите – първа група е групата на банките с най-големи активи, на централните фигури в банковата система.
Първо – да се потърси сметка и отговорност на депутата от Коалиция за България Антон Кутев за вчерашните му думи в сутрешния блок на Нова телевизия. Там той каза, че имало целенасочен опит „друга банка” (бел. ред – освен КТБ) да бъде бутната. Прокуратура и съдът веднага да му потърсят отговорност. Защото още вчера имаше реакция на Българска фондова борса спрямо ПИБ, днес тя продължава – просто погледнете и ще видите.
Второ – веднага да се разбере кой е пращал SMS-и за фалит на ПИБ, както вече каза Йовчев. И да не се оправдава, че не може. Може и още как. А след това да бъде съден - за държавна измяна. Не да се говори кой какво ЩЕ ПРАВИ, а ДА СЕ ПРАВИ !!!
Трето - ВСИЧКИ ПОЛИТИЦИ ДА СИ МЪЛЧАТ !!! ДО ЕДИН !!! Да се разберат само един да говори, който е с най-висок рейтинг според проучването на тази социологическа агенция, която беше най-близо до реалните резултати на евроизборите.
И накрая призив към всички вложители – да, знам че е трудно, знам че чувате много и опасни неща. Няма сила, която да ви спре да си искате парите. Който ви каже друго, че не би искал да тегли на ваше място, е лъжец. Но не винете банките – те си имат своите кусури, има за какво да бъдат обвинявани, но не и за това, което стана днес. Защото без банкова система съвременният начин на живот, който познаваме, просто ще изчезне. Замислете се искаме ли го?
