В източната част на розовата долина се намира един малък град, който съдържа в себе си повече история от няколко големи града събрани заедно. Никога не съм идвала в Мъглиж, но като повечето хора го свързвам с „Паметника на септемвриеца”. Това е онзи мъж, който на 13 септември 1923 година повежда съгражданите в първата битка на Септемврийското въстание. Още на влизане в града се вижда една ръка, която сочи напред, няколко мига след това пред погледа ти се открива цялата каменна статуя, която стои като стожер в центъра на градчето и го пази.
Домакините ни в Мъглиж решават да ни заведат първо до паметника. По предложените два маршрута – пеша по стълбите или с автобуса, избирам да „планинарствам”. Още на първото стъпало питам с нескрито любопитство: „А Септемвриецът има ли си име? Бил ли е реален човек?”. Историята разказва за Георги Димов-Гената, който нахлува сам на 13 септември вечерта, въоръжен със сопа, в полицейския участък на града и обезврежда четиримата полицаи. Това фактически слага начало на въстанието в Мъглиж, който е първото място, на което избухва. Затова пред паметника на Генко, в дебела каменна плоча са издялани думите „Мъглиж беше пръв!”. Селото е овладяно от въстаниците, които обявяват създаването на работническо-селска власт. Когато научават, че от Стара Загора е изпратена военна част да потуши бунта, селяните се изтеглят в планината, за да изчакат обявяването на въстание в цялата страна.
Гледката от паметника е невероятна – целият град се разкрива пред очите. Виждат се църквата „Свети Димитър”, училището, площада „Трети март", на който величествено седи оръжие „Круп” използвано във втората световна война, реката, манастира „Свети Николай Чудотворец”. Домакините ни разкават, че сегашният Мъглиж се е възраждал поне три пъти от пепелта. Градът е бил изпепеляван до основи при инвазията на османците. Но хората не се отказвали, винаги се връщали на това място и го съграждали наново. По време на турското робство градът наброява над 11 000 души, но след като е опустошаван многократно, днес жители те му 3599. Паметникът е построен по повод 50 години от Септемврийското въстание през 1972 година.
Слизаме право надолу, към църквата „Свети Димитър”, която в момента се реконструира. Но по божия воля ни пускат да влезем и да видим храма отвътре. Строежът на църквата е започнат от майстор Кольо Фичето, но скоро след това той се разболява и строежът поема един от неговите най-добри ученици – уста Генчо Новаков. Той е автор и на иконостаса. Църквата е уникална като архитектура и е обявена за паметник на културата.
Основният камък на храма е положен през 80-те години на 19-и век, а освещаването е станало през 1891 година на Димитровден. Той е издигнат на мястото на разрушена по време на робството църква. Храмът "съчетава византийската традиция с възрожденския български барок". През 2009 години българи, които живеят в САЩ подавам молба, заедно с местните жители да бъде реставриран храма, защото е на път да се разруши, а с него и иконостаса. Скелето в момента, не прави църквата по-малко величествена, а духът и е още по-силен, когато знаеш историята. На излизане ни казват, че ако това не ни е трогнало, то мястото на което отиваме определено ще ни докосне.
Старинният манастир „Свети Николай Чудотворец” е разположен в красива местност на 2 км северно от града. До него се стига по асфалтов път, но той е толкова обвит в храсти, че слизаме по средата и продължаваме пеша нагоре. Обвит е в зеленина, скрит от очите на всички и всичко. „Манастирът не е място за хора, който гледат само с очите си. Трябва да прогледнеш с душата си”, споделят домакините.
Според предание Мъглижкият манастир е построен с помощта на българския цар Калоян, който дал средства за построяването му през 1197 година, след разбиването на латинците в околностите на Мъглиж. След нашествието на османските завоеватели през XIV век манастирът бил многократно ограбван, опожаряван 17 пъти и отново възстановяван. Най-голямото нещастие го сполетяло през 1623 година, когато турският военачалник Склав, изпратен от султан Мехмед II, който взел от Мъглиж 8013 момчета за еничари. След това ограбил и разрушил манастира, убивайки йеромонах Гервасий и монасите Атанас, Богослов и Стефан.
През 1824 година Захарий Княжевски дарил 40 сандъка руски книги, натоварени на 10 волски сили, като с това се слага началото на публичната библиотека. В манастира е имало последователно мъжко, девическо и неделно училище. През 1870 година училището прераства в прогимназия. През 30-те години на XIX век се извършва обновление на манастирските сгради. През 1834 година е завършена новата съборна църква, тя е трикорабна псевдобазилика, съградена от ломен камък. От запад е построен масивен аркаден открит нартекс. От дясната страна в храма са разположени всички икони на мъже светци и мъченици, а от лявата са всички жени.
През 1835 на това място бил заточен игуменът на търновския Плаковски манастир – йеромонах Сергий, заради участието си във Велчовата завера, където той починал по-късно от раните си. През 1866-1870 година в манастира игумен бил монахът-революционер поп Харитон. Манастирът бил едно от местата, който Васил Левски посещавал често. Тъй като едната външна стена на манастира е изградена директно в планината, Дяконът влизал през врата, която водела право в гората. Дълги години мястото не било облагородявано, но днес между стената на манастира и планината е направена пътечка, за да може туристите да излязат през вратата и да се разходят по пътеките, по които е вървял Левски.
От 1873 година до Освобождението през 1878 година игумен отново е архимадрит Калиник, пред чиито очи турците ограбили и опожарили за пореден път светата обител. Оцелели само каменната църква и част от жилищните сгради. През 1897 година местното население възстановява своя манастир. Довършителните работи са правени след 1950, тогава са рисувани новите стенописи.
От 1922 година манастирът вече е само девически. В момента в него има няколко монахини, но игуменката категорично отказа да спомене броят им. В манастира може да се остава, но е необходими предварително да се обадиш и да си резервираш място, най-странното е, че точно на това място обхватът на телефоните се губи, все едно преминаваш в друго измерение.
Игуменката категорично отказва да бъде снимана, споделя, че тя самата живее в друг век, в които технологиите са по-скоро за помощ, отколкото нужни. Не позволява да снимаме и църквата, това е свещено място. За нея това е дом повече от 50 години. Споделя, че когато тръгнали да ремонтират едната стена на храма, защото камъкът ерозирал от течаща вода, намерили три черепа на различно ниво, вградени в стената. Единият бил напълно запазен, но още не се знае чии са били. Манастирът е бил мястото е лобно място на голяма част от мъглижкото население, живяло по време на турското робство. Групата ни мълчи през цялото време, тишината може да се реже с нож, а няколко сълзи тайничко преминават по лицата ни. На излизане от манастира ни препоръчват да измием очите си в вода от чешмата отпред, за да прогледнем с душата си и да повярваме.
След емоционалното, но изключително истинско преживяване в манастира, се връщаме в града, в Професионална гимназия по горско и селско стопанство "Гео Милев", където са изложени картините на младият художник Атанас Дончев. Само няколко минути след като влизаме в училището Дончев идва на крака, за да ни поздрави, да ни разкаже за картините си и какво го вдъхновява. Излъчването му е благоговейно, спокойно, картините му са абстрактни, цветни, привличащи вниманието. Импровизирана картинна галерия във фоайето на училището е подслонила и дървопластиките на Христо Йотов. Дървопластиката представлява скулптури направени от дърво, който изглеждат така все едно са направени от глина и след това са доукрасени. В залата има и експозиция на над 380 биологични вида, които изучават учениците. След като отнасяме по едно нещо от изложбата, не само защото е с благотворителна цел, но и защото нещата са повече от прекрасни, се озоваваме на площада на града.
На площад „Трети март" са разположени три паметни плочи – на загиналите през Балканската, Първата и Втората световна война. Имената им са много, героите са били все млади момчета, а мъглижчени говорят с голяма почит за тях. Всяка година на Цветница на площада се отдава почит на загиналите, а заради празника на града, които съвпада и с един от най-светлите християнски празници, има тържества. Масивно оръдие е разположено точно пред паметните плочи. „Истинско е!”, споделят домакините ни.
Оръжието е от марката „Круп”, германски машини, с която са били разбити германците по време на Втората Световна война. Още през 1905 година българската армия превъоръжава планинската си артилерия със 75 мм скорострелни оръдия "Круп". През 2009 година е взето решение всички стари оръжия да бъда претопени, но община Мъглиж успява да събере пари и да откупи оръжието. То не е реставрирано, положена му е нова боя преди няколко седмици, за празника на града. Да не повярва човек, но цевта и патронниците не се използват за кошове за боклук от местното население. Всичко в този град се пази, така както човек пази собствения си дом. Където и да се намираш си добре дошъл, но и гостите трябва да уважават града.
Последното, което ни казват, за града и което се загнездва в съзнанието на цялата група е, че в Мъглиж никога не е имало джамия и няма и да има. Хората не желаят подобна сграда да се разполага в града им. Освен джамиите, чалгата също е строго забранена. От година и половина в Мъглиж няма чалга дискотека, няма и чалга кръчма. „Народното почитаме, не чуждото!”, казват домакините на изпроводят и ни канят да им отидем на гости отново. А в Мъглиж остават затворени векове от историята на България, сгушени точно под Балкана.
Автор: Десислава Мирчева Фотографи: Виктория Пенева, Десислава Мирчева
