Роден в Кралство Югославия от майка почти българка и баща сърбин Джоко Росич беше по-българин от българите. Обичаше тази земя с цялото си сърце и влагаше всичките си усилия да убеди младите да не я напускат. Болееше за езика и не можеше да се примири, че автентичният български може да бъде забравен, жестоко изместен от чуждиците. Същият този човек, дошъл на 19 години у нас, емигрант по политически причини, на всеки задаваше въпроса: "По-хубаво от България има ли?". И най-арогантно си позволяваше да обяви всеки за луд, ако чуе, че срещу него е застанал човек с намерение да напусне родината си, за да стане емигрант.
До последния си ден Джоко Росич остана корав мъж от класа, който цени красотата с цялата си същност. А идеалът за жена гради цял живот около хубавицата Доя, дъщеря на австрийски аптекар, с дълбоки сини очи и гарвановочерна коса.
"Всички момчета ходехме като въртоглави след нея. Беряхме цветя и й ги носехме, признава си за "Жената днес" преди време мъжът с неустоимия дрезгав глас. - Докато не започна войната и семейството на аптекаря не замина".
От този момент той не спира да я търси. Най-много от нея Джоко намира у Лиляна - любимата жена, музикална редакторка в радиото, с която живеят заедно 50 години. Докато коварна болест не му я отнема миналото лято.
Според легендарния актьор всичко между мъжа и жената е еротика. Но не оная лошо светната порнография или изобилието от плът на показ, която ни блъска отвсякъде. "Знаете ли кой е най-еротичният образ, запечатан завинаги в съзнанието ми? Беше във времето, когато рядко ни попадаха лъскави списания. В едно такова видях реклама, не помня на какво, на която жена в гръб с фино кафяво палто и кожени ботуши е направила типичната при ходене чупка в ханша. Дискретно и побъркващо! Красотата на жената е в лакирания палец, надничащ от сандала, в тембъра, в погледа. Когато първата ми жена ме попита какво съм намерил в новата, с какво я превъзхожда, се замислих и се опитах да й обясня как в антракта, дори когато сме на театър и пушим навън, с всяка фибра на кожата си чувствам, че до мен стои жена. Жената трябва да бъде жена с всяко вдишване и издишване. Когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на жената е навсякъде. Не е в демонстративното разголване, то е за мъжете без въображение".
Джоко Росич знаеше, че има загуби, които не може да бъдат излекувани от нищо. "Когато една жена спре да навестява мислите ти, значи си се излекувал, разказваше той. - Има загуби, които не се лекуват. Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото - престанеш ли да го мислиш и преживяваш – умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата. Я се сети за едно велико нещо, дето да е направено в радост. Било книга, текст, картина. Тъгата е велико състояние! Няма как да забравя сина си, който загубих. Всяка сутрин, като отворя шкафа за кафе и видя кутията за чай, която ми донесе от Лондон, и се сещам за него".
