Какво се случва в съзнанието ни, когато четем? По какъв начин романът постига неповторимото си въздействие, различно от това на филма, пиесата или картината? Орхан Памук представя творческото си кредо в поредицата лекции, изнесени в Харвардския университет – събрани в тази задълбочена и проникновена книга.
“Моята основна цел беше да анализирам въздействието на романите върху техните читатели, начина, по който работят писателите и по който биват писани романите. Моите преживявания като читател на романи и писател на романи се преплитат. Най-добрият начин да изучаваш романа е да прочетеш великите образци на жанра и да се стремиш да напишеш нещо подобно на тях. Понякога чувствам истината в думите на Ницше: преди да започне да говори за изкуство, човек трябва да се опита да създаде произведение на изкуството.” - Орхан Памук
Откъс:
Всеки роман е нов живот. Също като сънищата, за които говори френският поет Жерар дьо Нервал, и романите разкриват пъстротата и сложността на нашия живот, изпълнени са с хора, лица и предмети, които ние разпознаваме. Досущ както става в сънищата, когато четем романи, ние понякога сме толкова впечатлени от властното въздействие на онова, което срещаме в тях, че забравяме къде сме и си представяме, че се намираме сред въображаемите хора, сред въображаемите събития, на които ставаме свидетели. В такива мигове имаме чувството, че откритият от нас въображаем свят, на който се наслаждаваме, е по-истински от истинския свят. Това, че тези нови животи могат да ни се струват по-реални от реалността, често означава, че заменяме реалността с романи или най-малкото, че бъркаме романите с действителния живот. Но ние никога не се оплакваме от тази илюзия, от тази проява на наивност. Напротив, също както става със сънищата, на нас ни се иска и романът, който четем, да може да продължи, надяваме се този новопридобит живот да продължи да поражда у нас едно постоянно чувство за реалност и автентичност. Въпреки всичко, което знаем за художествената литература, ние се дразним и ядосваме, когато романът не успява да поддържа у нас илюзията, че това наистина е действителен живот.
Позволете ми като начало да разкажа една история, която беше популярна сред истанбулските интелектуалци преди едно десетилетие. След появата на два частични превода на Пруст през четиридесетте и шейсетте години на двайсети век, Роза Хакмен преведе всичките седем тома на “По следите на изгубеното време” на турски, през периода от 1996 до 2002 година. Тя се възползва успешно от афинитета на турския език към дълги изречения, както и от други негови тънкости, и повечето истанбулски вестници приветстваха нейния превод като извънредно успешен. Много бе казано за Пруст по радиото, по телевизията и в пресата, и първите няколко тома от романа дори влязоха в класацията на бестселърите. По същото време в Истанбулския технически университет голям брой студенти се редяха на опашки за записване в началото на учебната година. Историята гласи, че едно момиче, наредило се някъде в края на опашката – нека го наречем Айше – извадило от чантата си, не без известна демонстративна гордост, един том на Kayip Zamanin Izinde (“По следите на изгубеното време”) и започнало да чете. От време на време тя вдигала глава от книгата и хвърляла поглед към студентите, с които предстояло да прекара предстоящите четири години. Забелязала най-вече друго момиче, което стояло малко пред нея – нека го наречем Зейнеб – което било с обувки с високи токове, прекалено силен грим и скъпа, но безвкусна рокля. Усмихвайки се презрително на повърхностните превземки на Зейнеб, Айше стисвала здраво томчето на Пруст. Но малко по-късно, когато отново вдигнала глава от книгата, Айше забелязала с потрес как Зейнеб извадила от чантичката си точно същото томче и започнала да чете. Решила, че е немислимо да чете роман, четен от момиче с вида на Зейнеб, Айше изгубила всякакъв интерес към Пруст.
