По естествени причини хората свързваме сивотата с мрака, упадъка и мизерията. Но от Actualno сме ви подготвили среща с трима души, които си изкарват хляба на място, което шеговито наричат „100 нюанса сиво“. Но сивотата в тяхната работа е символ на прогреса, инвестицията в знание, здравата работа и достойния живот. В поредица от три материала ще ви срещнем с Ивайло Панков, Володя Черкезки – Чори и Десислава Събева - Домусчиева, настоящи и бивши служители на "Дънди Прешъс Металс Челопеч".
За село Челопеч ви разказахме неотдавна при визитата там, за да покажем красотата на региона. Именно при това посещение и разговорите с местните си дадохме сметка какво огромно значение за живота на всички в региона има мината, като тогава не подозирахме, че ни предстои да се срещнем с най-модерната мина в страната и може би една от най-модерните в света.
Какво е да си миньор там? Как живеят хората в региона? Как гледат семействата си? Къде учат децата им? Защо хората не бягат от региона ами напротив – демографията им е стабилна? Отговорите на тези въпрос е най-добре да чуете в разказите на Ивайло, Чори и Десислава.
Днес гостуваме на Ивайло Панков, 42 г., Пирдоп - оператор на пробивна сонда
„Семейството ми се радва, че работя като миньор. Имат притеснения, да, но работата ми дава възможност да им осигуря всичко нужно“.
Точно в 05:45 сутринта, при -6 градуса сме на портала на "Дънди Прешъс Металс" в Челопеч, за да се срещнем с Ивайло в края на нощната смяна. Половин час по-късно сме вътре и сме разположили камерите. Миньорите започват да излизат един по един и минават през място за почистване на обувките. Ивайло ни приветства с усмивка, след което ни показва обичайния ред на работата, която протича през оставяне на спасителните елементи от екипировката, оставяне на работните дрехи за пране, душ и после си готов за прибиране у дома.
Разбрали сме се с него, че ще го следваме половин ден, за да видим наистина живота на един миньор. Ако съдбата се бе намесила другояче в неговия живот, щяхме да проследим живота на един тракторист, защото именно такъв е искал да стане Ивайло като малък. Влечението му към техниката и до ден-днешен е ключово в живота му. Родом е от Северозападна България, но в крайна сметка се оказва в Пирдоп, заедно с жена си и двете си дъщери.
Посреща ни у дома и ни показва „сутрешните си ритуали“, първият от които е да захрани модерната отоплителна система, която е изградил на двуетажната си къща. Часът е около 07:30, време да вземе по-малката си дъщеря Елеонора (9 г.) и да я закара до училище, а след това ще се върне, за да вземе по-голямата Ева (17 г.) и да я изпрати до спирката, откъдето организиран от "Дънди" училищен автобус ще я откара до гимназията в с. Челопеч.
След „ритуалите“ идва време за почивка, което в този ден Ивайло отдели за нас, за да запишем неговата история и да поговорим надълго за работата под земята и живота над нея.
За пръв път слиза под земята преди 12 години. Минава през различни машини и позиции. Казва, че рудникът се е променил много и модернизациите не спират. Най-много са подобренията в сферата на безопасността. Никой в мината не крие, че в началото един от големите проблеми е бил идването на работа след употреба на алкохол. Предвид спецификата на работата, това е водило до сериозни рискове. Затова една от големите промени, наложени абсолютно безкомпромисно, е това да идваш трезвен на работа. Всички, които влизат в мината, минават проверка с дрегер – без изключение. Ако бъде отчетен алкохол в кръвта, не можеш да влезеш на територията на рудника.
Мерките са толкова твърди, че ако отидеш на работа с алкохол над 0.2 промила - уволнен си. Ако отидеш с алкохол в кръвта в рамките на до 0.2 промила, не те допускат и те връщат у дома. Ако повториш - освобождават те от работа.
Ивайло разказва още, че вече голяма част от работата се извършва дигитално, чрез таблети, а за сигурността на всеки миньор в каската му има вграден GPS датчик. Така локацията на всеки човек под земята е постоянно известна.
Без притеснение споделя, че това, което работата му дава, най-много е финансова стабилност и съответно възможност да отгледа децата си така, както смята за най-добре. Дава му възможност да не прави компромиси с материалното, без което не можем. Дава му стабилна увереност, че утре ще е ако не по-добре, то със сигурност няма да е по-зле.
По-голямата му дъщеря, Ева, е ученичка в Частна профилирана гимназия с чуждоезиково обучение в Челопеч. Училището е спонсорирано от рудника, но там учат деца не само на миньори. Нивото на обучение е високо, условията са идеални, а малкият брой ученици позволява на учителите да познават по-добре децата и да им отделят повече внимание.
“Това, което ми харесва най-много тук, е, че преподавателите са близки с нас, правят часовете интересни, никой не се чувства пренебрегнат. Всеки учител успява да даде максимума от себе си на всеки от нас“, споделя Ева.
Тръгваме си обнадеждени от училището за следващата ни среща, с Володя Черкезки – Чори – пенсиониран миньор, който сега има собствен бизнес, свързан с рудника. Но за него ще ви разкажем в следващия ни материал, след седмица.
