Комисията за защита от дискриминация (КЗД) постанови свое решение, с което определи като непряка дискриминация отстъпката от 5% върху данъка за довнасяне по годишната данъчна декларация при подаването й по електронен път, съобщиха от комисията.
Инициативният документ, по който е образувано производство в КЗД, е подадена жалба до Комисията, насочена срещу разпоредбата на чл. 53, ал. 2 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) в редакцията на разпоредбата, обнародвана в Държавен вестник, бр. 105 от 2014 г. Според жалбоподателя тя има дискриминационен характер.
Съгласно въпросната норма физическите лица, подали годишни данъчни декларации по електронен път, са ползвали 5 на сто отстъпка върху данъка за довнасяне по годишната данъчна декларация. Условието е да не са имали подлежащи на принудително изпълнение публични задължения към момента на подаване на декларацията и данъкът за довнасяне да е бил внесен в срока по чл. 67, ал. 4 от същия нормативен акт. Жалбоподателят счита, че по този начин са били поставени в по-неблагоприятно положение данъкоплатците, които нямат възможност да подават своите годишни данъчни декларации по електронен път. По същество жалбата е насочена срещу правилото, съгласно което данъкоплатците биха могли да ползват 5 на сто отстъпка върху данъка за довнасяне при подаването на годишна данъчна декларация по електронен път.
Според КЗД в случая става въпрос за привидно неутрална на пръв поглед разпоредба, доколкото в нея не е формулирано правило, което да диференцира пряко определени обществени групи на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Макар и неутрална, разпоредбата всъщност въвежда неравно третиране между различни обществени групи, което следва да се квалифицира като непряка дискриминация. Видно е, че чрез разпоредбата – предмет на производството, всъщност е въведена една привилегия, от която биха могли да се възползват единствено и само лица, използващи интернет и електронни информационни системи (т. нар. персонални компютри, лаптопи, смартфони). Чрез тази разпоредба физическите лица, които не използват интернет и в по-общ смисъл информационни технологии, са били поставени в по-неблагоприятно положение при декларирането и заплащането на данъчните им задължения в сравнение с лицата, използващи информационни технологии и интернет.
Отчетено е, че в настоящия двадесет и първи век боравенето/неборавенето с глобалната електронна мрежа (интернет) и използването/неизползването на хардуерни и софтуерни продукти за достъп до нея е същностна за личността характеристика и попада в обхвата на защитения признак „лично положение“. Колкото и съществен елемент от битието на значителна част от жителите в страната да са информационните технологии, общоизвестно е, че все пак съществува определен (значителен) процент от населението, което не борави с тях. Очевидно, че в случая не е търсен и не е намерен баланс между конкуриращите се интереси, като не е отчетено, че за определена група данъкоплатци изобщо е невъзможно да подадат по електронен път своите годишни данъчни декларации. Става въпрос за обективна невъзможност, която не е свързана с желанията на конкретния гражданин. Лицата, които нямат компютърни умения (каквито са голяма част от лицата в напреднала възраст), лицата, които не разполагат със средства за закупуването на електронна компютърна система, лицата, които не могат да си позволят да заплащат за услугата, чрез която се осъществява достъпът до интернет пространството, не разполагат с друга алтернатива, освен да подадат своята годишна данъчна декларация на хартиен носител. Тези лица обаче, както и всички други граждани на Република България, имат правото да получават доходи от различни законосъобразни дейности, като определен процент от своите доходи тези лица предоставят на държавата под формата на данъци.
Според КЗД в случая не е намерен подходящ баланс между конкуриращи се интереси, както и по-щадящи мерки, доколко такива съществуват, чрез които биха могли да бъдат постигнати преследваните законосъобразни цели.
В решението на КЗД по преписката е прието, че чл. 53, ал. 2 от ЗДДФЛ в редакцията, обнародвана в ДВ, бр. 105 от 2014 г., представлява форма на непряка дискриминация по признак „лично положение“ спрямо лицата, които не използват интернет и електронни информационни системи и технологии, в сравнение с лицата, използващи интернет и електронни информационни системи и технологии. Установено е, че практиката на Националната агенция по приходите и нейните териториални поделения, която се е основавала на тази разпоредба, също има дискриминационен характер. Отправена е препоръка до министъра на финансите да анализира ефектите от сега действащата разпоредба и при необходимост да внесе в Министерския съвет на Република България предложение за изготвяне на законопроект за изменение и допълнение на Закона за данъците върху доходите на физическите лица, така че да бъде премахнато неравното третиране между данъчно задължените лица, които не използват интернет и електронни информационни системи и технологии и лицата, които ги използват.
