Димитър Иванов е роден през 1951 г. в София. Магистър по национална сигурност (1976), философия (1981) и журналистика 1986). Кандидат на историческите науки (1996). Доктор на икономическите науки (2007). Професор, ръководител на магистърска програма „Национална сигурност: духовност и лидерство” в Университета по библиотекознание и информационни технологии в София. Директор на Институтa по теория и практика на лидерството „Стефан Стамболов”. Създател на първия античен частен музей „Аретè”.
Автор на повече от двадесет монографии и учебници по история, политика и културно наследство и на стотици есета, статии и интервюта в печатните и електронните медии.
Съучредител и координатор на т.н. Генералско движение в БСП (1998-2001), издател на в. „Дума” и главен редактор на в. „Земя”.
От 1972 до 1990 г. е бил офицер в МВР. Последният началник на Шести отдел в VІ управление на Държавна сигурност.
Животът в българската държава след възраждането на нейната самостоятелност и независимост през 1878 г. е проникнат от засилващо се политическо противопоставяне. Първоначално то протича между двата основни политически субекта – Консервативната и Либералната партии, но се придобива ново качество и масовост след появата на Българската социалдемократическа партия през 1891 г. и на Български земеделски съюз през 1899 г.
Трайно формиралият се ляво-десен двуполюсен политически модел в началото на ХХ век, затихващ през втората му половина и разгарящ се отново в началото на ХХІ век, ангажира в противоборство за властта силови и репресивни държавни органи – първоначално общополицейски, а впоследствие – специализирани. В периода до края на Втората светован война дясното е постоянен победител. В 45-те години от 1944 до 1989 г. ролите са разменени – лявото господства и си връща „тъпкано” за бедите и нещастията, които бедните са понесли от управлявалата ги буржоазия. Резултатът е пълна съветизация на обществено политическия живот и натрупване на критична маса от нови обществени противоречия. Периодът, който обхваща последните две десетилетия, в които ние сме активни участници, най-общо води до демократизация с неясни перспективи за развитието на обществото и на службите за сигурност.
Именно това е основната причина да се обърнеме към миналото на тези служби и да се опитаме да изведем основния им приоритет и през трите периода: защита на констиуционно установения държавен строй и противодействие срещу нарушаването на законите.
Тази книга е първият цялостен опит в тази насока.
