Иво Сиромахов пред Actualno.com: Българите от малки се тревожим какво ще кажат другите

Кои са 'майкини'? На почит ли са иронията и сарказмът сред българите? Как приемаме реалността и имаме ли смелост да се изправим срещу конформизма - по тези и други човешки въпроси Actualno.com разговаря с писателя, сценарист и телевизионен водещ Иво Сиромахов.

Още: Най-важните новини за деня: 22 декември 2024 г.

Още: Възстановиха електрозахранването на селата в Смолянско, останали без ток заради снега

Г-н Сиромахов, ще се съгласите ли с хипотезата ми на читател, че новата Ви книга "У майкини" е всъщност една 'Галерия от типове и нрави български', но в най-ново време? 

Да, така е. Реших да напиша роман, в който да живеят всички типажи на днешния ден – както изчезващите представители на патриархалния свят от епохата на бабите ни, така и рожбите на съвременното общество – инфлуенсъри, влогъри, миски, бодибилдъри, лайфкоучове. 

Героите Ви са колкото обобщаващи, толкова и пълнокръвни представители на малкия свят, в който битуват. Свят на домодерното, фолклорното, но приел и изкушенията на деня. Защо такова време-пространство обаче все още е възможно в реалността ни?

Още: Прогноза за времето - 23 декември 2024 г. (понеделник)

Още: „Думата „благодаря“ е прекалено малка“: Говори Петя, която стана първата майка с трансплантиран черен дроб у нас

То е единственото възможно за нас, българите. Ние сме фасадни хора, възпитавани сме от малки постоянно да се тревожим „какво ще кажат другите“. Възприемаме себе си най-вече през очите на околните и изграждаме самооценката си върху чуждото мнение. Затова сме склонни да инвестираме предимно в опаковката – как изглеждаме, как сме облечени, в каква къща живеем, къде ходим на почивка, какви коли караме. Ала зад тази лъскава външност най-често се крият човешки развалини. 

Кои са прототипите на Вашите герои? Или може би въпросът е твърде ограничаващ, поради огромното разнообразие от първообрази?

Прототипите не са конкретни хора, по-скоро са събирателни образи. Мисля, че са доста разпознаваеми, защото характерите, които описвам, са навсякъде около нас.

Коя цел гони книгата Ви: да разобличава, да осмива, да забавлява или да ни говори без конкретните думи за делата ни?

Още: Министърът на културата Найден Тодоров е бил в "Пирогов"

Още: Повече от двоен ръст през 2024: Директорът на ПСС за смъртта в българските планини

Във всичките си книги съм поставял на първо място забавлението, удоволствието от четенето. Не се изживявам като някакъв ментор, който да дава акъл на хората и да ги наставлява. Кой съм аз, че да го правя? Пък и като читател винаги съм се възпротивявал на авторите, които назидателно размахват пръст. Ако в книгите има някаква по-дълбоки изводи, читателят трябва да стигне до тях сам, по пътя на удоволствието. А не да му ги натякваш като досадна свекърва.

Г-н Сиромахов, на почит ли са по принцип иронията и сарказмът у нас, или има още да растем до тях?

Опитът ми показва, че българите обичаме да се смеем, но в същото време жестоко се обиждаме, ако случайно заподозрем, че смешките се отнасят до нас. Възприемаме само хумор, който е на нечий чужд гръб. Аз съм правил експерименти по темата във "Фейсбук". Пускам, да речем, някоя шега по адрес на македонците и в коментарите отдолу настъпва небивала радост – хахаха, те са такива, те са онакива, много е смешно. На другия ден пускам шега по адрес на българите и се почват страданията и възраженията – как не те е срам да говориш така, защо обиждаш този горд и древен народ, ти българин ли си, защо поставяш всички под общ знаменател и т.н. Значи да се шегуваме с другите може, а когато някой се пошегува с нас, веднага скачаме на бой. Липсата на самоирония всъщност е признак на тежки комплекси и тесногръдие.

Нека се прехвърлим от реалността "У майкини" в тази, която почита мисирското великолепие. Ако Вашите герои бяха, да речем, журналисти, колко дълго щяха да оцелеят на вълната на конформизма? Питам Ви не за друго, а защото книгата Ви се бори и с този голям бич на ежедневието.

Книгата ми с нищо не се бори. Тя не е пропагандно слово, което бичува недъзите на обществото. „У майкини“ просто разказва историите на едни съвременни хора, разкъсвани между комфорта на домашната ракия, лютеницата, бабините илачи и примамливия, но несигурен лукс на модерния свят. Разбира се, описал съм и мисирки журналистки, които са неизкоренима част от живота ни. 

Кое прави конформизма толкова труден за изкореняване от професии, призвани да служат на обществото, г-н Сиромахов? А защо? А какво е по-ценно от битката срещу него, когато това е битка за общественото благо?

Конформизмът винаги е бил по-лекият път. Аз много обичам да ходя в планината и наблюдавам как хората избират пътеките си. Повечето туристи тръгват по някоя лека, полегата пътека. Паркират колата до нея, вървят двеста-триста метра, след което отварят раниците, лягат на тревата и почват да ядат и да пият с чувството на изпълнен планинарски дълг. Има обаче и други, които стават рано и тръгват нагоре по-стръмното към върха. Пътеката е трудна, задъхваш се, изпотяваш се, ветровете те брулят, краката те болят, но пък и наградата е голяма: когато стигнеш горе, можеш да погледнеш на света отвисоко.

Същото е с конформизма в журналистиката. Мисирките не искат да покоряват професионални върхове – стига им да са близо до животновъда, който им подхвърля някакви трохи и те се чувстват сити и доволни в оградения двор, оцвъкан със собствените им курешки. А истинските журналисти избират да са извън хранилката и оцеляват трудно – вижте какво става с биволите, с Миролюба Бенатова, Генка Шикерова. Милен Цветков, светла му памет, постоянно беше уволняван, гонен. Такива хора просто не се вписват в стадото. Но пък запазват самоуважението си и професионалната си чест. 

Вие лично оптимист ли сте, че българското слово и онези, призвани да боравят с думите, ще се преборят за техните сили и смисъл?

Едва ли. Начинът, по който хората пишат в социалните мрежи, показва, че словото вече не е ценност. Уважението към думите, грамотността се считат за излишни аксесоари. Защото те не са част от фасадата, в която българинът инвестира всичките си усилия. Словото е път към търсенето на смисъла. А ние всячески се опитваме да си докажем, че можем да живеем и без смисъл. И май успяваме.

А ще се преборим ли с конформизма, ще се преборим ли с битовото съзнание на 'майкини', за да не доминира то сред нас? 

Не. Ние сме безнадеждно заключени в бита и консумеризма. Виж как честваме празниците си – всяка светла дата свързваме единствено с преяждане и препиване. Независимо дали е ден на независимостта, на съединението, на народните будители. Духът е мъртъв, „вярната любов народна“, която възпяваше Добри Чинтулов, е затрупана някъде под чиниите с агнешки мръвки, удавена е на дъното на чашите с ракия.

Интервю на Румен Скрински