"Не пишете, че сме роми, защото пак ще ни бъркат с румънците. Пишете, че сме цигани, но не крадци, нито използвачи".
Седнали на самия тротоар, Иван и неговите приятели споделят кутия бира под оловното слънце в Столипиново, циганския квартал на Пловдив (Южна България), който със своите 50 000 души има тъжната привилегия да бъде смятан за най-голямото гето на Балканите, пише френският в. "Фигаро". Това са "французите" от Столипиново. Най-младият от тях, бившият боксьор Лале на 27 години, който е нещо като талисманът на групата, дори носи върху изваяното си тяло фланелката на френския национален отбор. Всяка година те правят совалки между Парижка област и родната си махала.
От езика на Молиер знаят само няколко думи, които им помагат да живеят - "шеф", "ям", "строеж" и т. н. Но това лято се разколебали да заминат. "Когато видяхме снимките на роми по телевизията, си казахме: "Ето, всичко започва отново, всички пак ще ни сочат с пръст", гневи се 33-годишния Иван, старейшината на бандата. "Всичко, което искаме, е да спечелим някое и друго евро", продължава той. В Столипиново безработицата е почти 100%. "Грубо казано, заедно с проститутките ние сме единствените, които бачкаме", казват "французите". Всички са приели с облекчение последните новини от Париж. "Благодарение на нас всички българи ще могат да работят свободно във Франция", казва с усмивка Антон. "Това прилича на парадокс", суфлира му Васил.
Тези млади цигани са родени и израснали в Столипиново. Разположен в покрайнините на Пловдив, този квартал се простира до бреговете на Марица, реката, вдъхновила песен на Силви Вартан. Неговите жители са струпани в мръсни кирпичени бараки, обитавани по времето на комунизма от военни, и къщи с различни размери - от циментови колиби до мраморни вили, изникнали като гъби след свалянето на режима. Малцина имат течаща вода и електричество. Това не е нито безправна зона, нито свърталище на разбойници, но жителите на града отказват да минават през квартала, особено след като се стъмни. "Това е Бронкс на Пловдив", казват таксиметровите шофьори, разказвайки ужасяващи истории за складове, пълни с дрога, ширеща се проституция и свободно придвижващи се престъпници.
"Нашият най-голям порок е, че сме бедни, много бедни. И различни. Накратко, идеалната изкупителна жертва", казва 32-годишният Сашо Юруков, който работи като социален посредник за асоциацията Евророма. Този млад баща, чието семейство живее в Столипиново, още си спомня антиромските бунтове от миналото лято след събитията в Катуница, село в околностите на Пловдив, където станаха кървави събития с участието на циганската общност. По същото време Столипиново било взето на мушка от мотористи ултранационалисти и жителите му трябвало да се барикадират по домовете си в продължение на дни. Оттогава напрежението е спаднало, но стигмата е останала. "Вчера отказаха да ме пуснат в басейн от другата страна на булеварда. Само заради цвета на кожата ми. Как се нарича това?", пита Сашо. "Когато кандидатстваме за работа, най-често ни казват, че мястото току-що е било заето. Ако споменеш Столипиново в автобиографията си, тя директно отива в коша за боклук", възмущава се един от колегите му Осман.
В този горещ ден служителите на социалния център изглежда главно се възползват от климатика, но в нормално време опитват да осъществяват превенция срещу малария и туберкулоза, да раздават лекарства, да получават помощи...
"Мизерията е там, пълна, точно зад сглобяемите ни стени", казва 30-годишната Кристина Сотирова, която се занимава със семейно планиране. Младата жена е единствената българка, която работи тук. Родена в малък град в областта, тя казва, че идва "от света на белите". Тя върши тази работа, защото я смята за призвание и от убеждение. Нейният случай е голяма рядкост. "За повечето мои сънародници ромите остават нисши хора. Въпреки че техните проблеми са само заместител на болките на цялото общество", разказва тя.
Сашо припомня, че тя има шанса да й плащат пряко от европейска програма за развитие, докато той от месеци не е виждал и сянка от фиш за заплата. И подозира, че началниците му, също роми, си живеят добре благодарение на парите от субсидиите - усещане, което споделят голяма част от сънародниците му. "Мога да слагам тапети, да правя подове. Освен това съм дърводелец. Помисли за мен, когато се върнеш в Париж", казва той, преди да ни изпрати до края на Столипиново, там, където започва "светът на белите".
