Когато температурата навън падне под нулата започваш да мечтаеш за топлите лъчи на слънцето. Спомняш си морските целувки на вълните по ходилата си и и планираш километрите, влаковете и дори шапките за следващото си лято. В главата си отново стъпваш по горещия пясък на Смокиня, слушаш детски глъч и прегръщаш всяка възможност за размяна на усмивки с непознати.
Искаш да чуеш всяка история, родена тук и да я откраднеш за себе си,за да се топлиш от нея всеки път, когато ти е студено. Искаш да запечаташ всеки отблясък на слънцето, защото знаеш, че след няколко месеца отново ще се давиш в носталгични мисли докато отмерваш крачките по студения път към работното си място. Ясно помниш усмивката на онова момиче, в което унесен се бутна докато тичаше по Смокинената алея във вечерта, в която бързаше към залеза над остров Кирик. Помниш вкуса на дамгите, които бабите приготвят всяка вечер, помниш палачинките с домашно сладко от смокини и баба Мария-хазяйката, която всяка сутрин те посреща с топло кафе и мекички.
Телефонът звъни и ти се сепваш – Гергана. Лениво вдигаш телефона, но бързо се окопитваш при в секунда изстреляните думи: „Разрушили са дюната на Смокиня!“ . За миг усещаш всичкия гняв, който съзнанието ти може да произведе. Спомените и копнежите ти са попарени. За една нощ някой е сложил край на всички несбъднати лета, които жадуваш. Някой търгува с мястото, на което къташ спомените си от дете, някой търгува с парещата любов, която се роди там за теб, някой търгува с всяка детска усмивка, оставена сред пясъчните лилии.
Лилиите живееха от детските усмивки, а сега са изкоренени заедно с надеждите за бъдещото лято. Седиш в ступор, мълчиш, а думите не идват. „Ехо, чуваш ли ме? Смо-ки-ня я няма вече! Една жена ми каза, че дюната пречела на някакъв човек да вижда морето това лято и решил да я разруши. Чуваш ли ме?“ . С гласът й си спомняш за ... ДОЧЕТЕТЕ ТУК.
