Все повече възрастни българи имат нужда от специални грижи. Някои от тях обитават частни хосписи, други - държавни домове. Скандалът около Дома за хора с деменция в село Горско Косово разкрива драмата на хиляди българи, отбелязва журналистката Емилия Милчева в анализ за изданието Deutsche Welle.
“Прибрах майка ми от хоспис, за който плащах 1200 лева на месец, защото вместо да има подобрение, състоянието ѝ се влоши. Там не правят нищо друго, освен да ѝ дават лекарства. Вкъщи ѝ наехме добър рехабилитатор, за 60 лева на посещение, редувахме се със сестра ми да ходим при нея и така я вдигнахме на крака след инсулта. С едната ръка си служи по-трудно, но се справя”. Това ми разказва 58-годишна шофьорка на такси, докато лавира из софийските задръствания. В същото време по радиото съобщават, че омбудсманът е сезирал прокуратурата заради високата смъртност в Дома за хора с деменция в село Горско Косово, където само за една година са починали 24 души.
Скритите хора на България
Да, в домовете на България, предназначени за грижи за хора с някаква степен на увреждане, може да се снимат филми на ужасите. Но това е само едната страна на нещата.
Все повече хора в България споделят съдбата на жената, за която разказахме по-горе. Защото и лъскавите частни хосписи, и запуснатите общински и държавни домове имат един и същ основен проблем - остър дефицит на персонал. А хората, които се хващат на работа в такива учреждения, често работят поне на още едно място, за да си докарат в най-добрия случай максимум 1000 лева на месец. Освен сестри и рехабилитатори, не достигат и кинезитерапевти, психолози, специални педагози. Работят предимно хора в предпенсионна възраст или дори пенсионери, които все още са здрави. А обитателите на домовете често вегетират, заключени в стаите си. Няма кой да ги извежда на открито, няма кой да се грижи адекватно за тях. И ако близките не идват редовно на посещения и не плащат за допълнителни услуги, смъртта често чука на вратата.
За държавните старчески домове и защитени жилища има опашки от чакащи - въпреки мизерните условия, лошата храна и острия дефицит на персонал. Хората просто искат покрив над главата си, тъй като тарифата, която плащат за престоя си, е нормативно уредена - 70% до 80% от размера на пенсията, в зависимост от заболяването. Дори и да им прибират повече пари, сумата пак е по-малка от таксата за частни хосписи, която обикновено тръгва от поне 700 лева и стига до 2000 лева. Това е повече от средната работна заплата за България и надхвърля два до пет пъти средната пенсия. За дементен човек в стая с още двама обитатели в частните хосписи искат между 850 и 1000 лева месечно, а където се изисква пълно обслужване и самостоятелна стая, сумата скача до 1800 лева.
Това означава, че за повечето хора в България, която, да не забравяме, си остава най-бедната страна в ЕС, е почти непосилно да осигурят средствата, необходими за обгрижването на техните възрастни и болни родители. Именно за такъв тип услуги отива голяма част от онези над 1 милиард евро, изпратени през миналата година от българските емигранти.
“Случаят (в дома в село Горско Косово, бел. ред.) e доказателство защо е нужно да имаме Закон за социалните услуги и по-строг регламент и защо трябва да говорим за качество на социалните услуги”, заяви социалният министър Деница Сачева. Както знаем обаче, Законът за социалните услуги, предвиждащ създаването на агенция, която да следи за качеството на услугите и да лицензира доставчиците, беше оттеглен заради изкуствено създадено напрежение.
В изказването си министър Сачева изтъкна и необходимостта от реформи. Дано обаче тези реформи не приключат само с нова дограма и нови постройки, както се оказа при замяната на домовете за деца с по-малки центрове от семеен тип.
Филмът “Скритите деца на България” на журналистката от BBC Кейт Блюет показа, че 12 години след първия ѝ филм за дома в Могилино, условията и отношението към децата изглеждат горе-долу по същия начин - липса на професионална и медицинска помощ, никакви планове за индивидуална терапия. А именно в това се състоят качествените социални услуги, не в осигуряване на легло и някаква храна три пъти на ден. Още повече, че България е приела стандартите на ООН за изравняване на възможностите за лица с увреждания, съгласно които "държавите следва да осигурят рехабилитационното обслужване на лица с увреждания, за да може те да достигнат и задържат оптималното си равнище на независимост и функциониране”.
Нечовешко
Но българските специализирани институции винаги са се “славили” със своята антихуманност. През зимата на 1996-1997 година в Дома за деца с умствени увреждания в село Джурково 15 деца умират от глад и студ. Някои от тях дори гризели ръцете си от недохранване. Десет години по-късно Върховният касационен съд потвърди оправдателните присъди на обвиняемите по това дело.
В отношението си към човеците с дефицити държавата явно не се е променила особено от времената на един друг филм - “Дом №8 (“Из живота на олигофрените”)" на режисьора Николай Волев. Изглежда, че отговорните лица не са обезпокоени нито от потока млади, здрави и енергични българи, които напускат България, нито от съдбата на тези, които остаряват и боледуват в страната. И защо ли да се притесняват - накрая винаги се измъкват ненаказани.
