Учители – завинаги! Това е историята на двама души, които са посветили живота си на даването на знания.
Но преди да ви разкажа за тях имам един апел – да не търсим будителите само в миналото и учебниците по история. Не че не трябва да ги помним – точно обратното. Ако сме си научили добре урока обаче, трябва да знаем кои са будители днес.
Ето двама съвременни будители. Хора, както се казва от плът и кръв, с които можеш да поговориш, да поискаш съвет и знание. Учителите Ивана и Иван Вълкови. Научили са хиляди деца на азбуката, четенето, писането и нещо много важно.
Личният пример да си достоен човек, да не допускаш умът ти да остарява и да даваш знание, докато дишаш.
Тяхната история на будители започва през 1960 година, когато завършват Учителския институт в Буграс. Така още на 18 години започват да носят отговорността да бъдеш учител. Първото изпитание е тяхното разпределение в село Речица, община Руен, населено с етническо турци. Хора, за които е въпрос на чест да изучат децата си. Тогава младият Иван се сдобива с прозвището „Даскала“, което с радост носи цял живот. А много от жителите на селото и до днес са техни приятели.
По-късно младото семейство добавя към образованието си квалификацията „Дефектология“ към Министерството на просветата и започва ново изпитание.
“За да си учител на деца със специални нужди, не е достатъчно само да преподаваш. Трябва да си готов да правиш всичко за тях“, казва Ивана. Тя и съпругът и винаги са ги наричали „нашите деца“.
Много от тези деца са от ромската махала. Ивана е редовен посетител в домовете им. В повечето случаи, за да убеди родителите, да ги върнат отново в класната стая. „Приобщавахме ги към учебния процес не само чрез уроците, но и с помоща на игри и забавни занимания, казва г-жа Вълкова. И днес, години след като са се пенсионирали, семейство Вълови са познати в гетото. Уважението, което получавят е от няколко поколения – все техни ученици.
Не мога да забравя сълзите в очите на Иван, който след близо 20 години работа, преживяваше историите на своите ученици останали без родители. Пансионът - училище в карнобатското село Невестино, където преподава го среща с тези деца. И така се грижи за тях, че започват да го наричат – татко.
Колкото и рядко да се случва, тези учители получават своето призвание. 40 години след като са били преподаватели, те не са забравени от своите първи ученици. Вече големи хора, те решават да зарадват семейство Вълкови. Без никакъв конкретен повод – освен един – огромната благодарност. Събират се, канят своите любими учители на приятна среща, поднасят им подаряци, цветя и ги даряват с най-важното - онази любов, която са научили от самите тях.
Истински достойните хора имат една отличителна черта, по която ще ги познаете. Те се покланят пред истински големите личности. Не мога да изтрия от съзнанието си образа на Ивана, която коленичи пред барелефа на Светите братя Кирил и Методий. Той се намира в Рим, във величествената църва „Санта Мария Маджоре“. И нейните обикновени, но пълни с истина думи: “Благорадя Ви Свети братя за азбуката!Благодарение на вас работих любимата професия и изгледах децата си.“ А тези деца са много...
Затова ми се иска, в Деня на Народните будителеи, всеки от нас да стисне ръката и каже своето “Благодаря“ на поне един човек, който смята за свой духовен учител. Докато го има, докато е сред нас, докато не е станал част от историята.
Автор: Гергана Цонева
