Всеки от тях има своя лична история и драма – от онзи декември 1984, когато снегът в селата край Кърджали почервеня от кръв. Вилдан Байрямова от Deutsche Welle представя три съдби на хора, свидетели на бруталния „възродителен процес“.
Още: Очерняне на продукт или нередности: БАБХ трябва да се произнесе за шоколадови изделия*
Още: Министърът на културата Найден Тодоров е бил в "Пирогов"
Боряна Хъзова е кмет на село Бенковски, а в онези смутни дни била служителка в администрацията, пряко ангажирана с насилственото преименуване на българските турци. В нощта на 23-и срещу 24-и декември 1984 г. Бенковски бил обсаден от танкове и войска. Чиновниците от кметствата трябвало да се явят на работа посред нощ, за да проведат технически смяната на имената.
"Беше ме срам"
„Работехме денонощно, довеждаха цели групи хора с автобуси, които бяха принуждавани „доброволно“ да попълват заявления – иначе не ги допускаха до работното им място. Противопоставиш ли се – или в Белене, или бой до смърт в милицията“, разказва Боряна.
Още: Повече от двоен ръст през 2024: Директорът на ПСС за смъртта в българските планини
Още: След проверки на БАБХ: Затвориха заведения в популярни курорти
Онези, които не се подчинявали на заповедта, трябвало да стоят с часове навън в зимния студ, а после ги изпращали в лагер. „Онези с баретите действаха мигновено – водят някого да попълва документи, той се съпротивлява и… след минута вече го няма. Беше страшно, това не трябваше да се прави, мен ме беше срам“, казва Боряна.
Независими и обективни новини - Actualno.com ги представя и във Viber! Последвайте ни тук!
Тя не можела да си обърне езика и да назове някой свой съсед с новото му име, поради което и понесла наказания. „Бях между чука и наковалнята, бях заставена да им избирам имена… че коя съм аз? Беше ме срам от всичко! Огромна грешка на БКП и непростимо престъпление бе това, а наследниците ѝ още не са поискали прошка“, възмущава се тя. „Когато през 1989 г. започна масовата вълна на изселване към Турция, на хората им оставяха само по няколко часа да съберат най-необходимото и да поемат към нищото“, с болка си спомня Боряна.
"Родината не се забравя"
Мюмюн Иляз, който е дошъл в кметския кабинет по личен въпрос, разказва своите преживявания от онези драматични дни: „Връщахме се от работа с миньорския автобус от рудника на „Горубсо“, когато въоръжени войници ни взеха паспортите. Цяла седмица нямахме право да ходим на работа, а когато най-сетне го разрешиха, всяка сутрин трябваше да взимаме разрешителни бележки за излизане от селото“, спомня си 72-годишният мъж.
Още: Най-важните новини за деня: 21 декември 2024 г.
Още: Прогноза за времето - 22 декември 2024 г. (неделя)
Въведен бил вечерен час, а за пътуване трябвало да се иска изрично разрешение от кметството. „Над 20 години бях работил с българи в рудника, приятелството ни е живо и сега. И те тогава плакаха заедно с мен, началникът ни се ядосваше на партията. Забраниха коленето на курбан по байрамите, молитвите в джамията, езика, погребалните ритуали, всичко“, разказва той.
Според него България е пострадала от всичко това: „Ако не беше репресията, хората щяха още да са тук и тази земя нямаше да е пустееща. Изтръгнаха турската интелигенция, а това бяха изучени в българските университети инженери, лекари, учители, агрономи, средни специалисти“, казва мъжът. След 10 г. прекарани в Бурса съпрузите се върнали пак в Бенковски – заради въздуха на планината. За Мюмюн в България е най-хубаво, въпреки всичко преживяно преди години. „И сега сънувам ливадите на моето село, където в детството пасях животните, родината не се забравя“, заключава той.
"Не вярвахме, че патроните са бойни, а те поваляха хора"
„На 26 декември сутринта жителите на селата Каялоба, Китна и Могиляне потеглихме към Бенковски, искахме да обясним, че не сме съгласни да ни вземат имената“, разказва Лютви Юсеин, който тогава е бил на 20 години. В Могиляне товарен ЗИЛ блокирал пътя, но една голяма група от около 500 души не се подчинила на забраната да продължава похода си до кметството.
Командирът на военното поделение начертал с тебешир бяла линия на асфалта – като граница, отвъд която не бива да се прекрачва, а войската започнала да стреля на месо. „Не вярвахме, че патроните са бойни, взехме ги за халосни, а те поваляха хората. Тогава беше убито 18-месечното момиченце Тюркян“, спомня си Лютви.
Там на място загинали двама души, имало и доста тежко ранени, народът се разбягал. „Ние не искахме конфликт, целта ни беше само да изкажем несъгласието си. Снегът беше 40 сантиметра дълбок и просто почервеня от кръвта“, спомня си Лютви.
Два куршума улучили краката му. В болницата той лежал 3 месеца и 17 дни, през това време при него идвали цивилни служители на ДС, разпитвали защо и накъде са тръгнали хората. Взели му паспорта, наложило се да си избира ново име – от Лютви бил прекръстен на „Люцкан“. През пролетта на 1989 г. му дали 24 часа срок да напусне страната. Цялото семейство тръгнало за Турция, но след 4 месеца, прекарани в Бурса, се завърнало. А скоро след това Тодор Живков паднал от власт.
