Всеки от тях има своя лична история и драма – от онзи декември 1984, когато снегът в селата край Кърджали почервеня от кръв. Вилдан Байрямова от Deutsche Welle представя три съдби на хора, свидетели на бруталния „възродителен процес“.
Боряна Хъзова е кмет на село Бенковски, а в онези смутни дни била служителка в администрацията, пряко ангажирана с насилственото преименуване на българските турци. В нощта на 23-и срещу 24-и декември 1984 г. Бенковски бил обсаден от танкове и войска. Чиновниците от кметствата трябвало да се явят на работа посред нощ, за да проведат технически смяната на имената.
"Беше ме срам"
„Работехме денонощно, довеждаха цели групи хора с автобуси, които бяха принуждавани „доброволно“ да попълват заявления – иначе не ги допускаха до работното им място. Противопоставиш ли се – или в Белене, или бой до смърт в милицията“, разказва Боряна.
Онези, които не се подчинявали на заповедта, трябвало да стоят с часове навън в зимния студ, а после ги изпращали в лагер. „Онези с баретите действаха мигновено – водят някого да попълва документи, той се съпротивлява и… след минута вече го няма. Беше страшно, това не трябваше да се прави, мен ме беше срам“, казва Боряна.
Тя не можела да си обърне езика и да назове някой свой съсед с новото му име, поради което и понесла наказания. „Бях между чука и наковалнята, бях заставена да им избирам имена… че коя съм аз? Беше ме срам от всичко! Огромна грешка на БКП и непростимо престъпление бе това, а наследниците ѝ още не са поискали прошка“, възмущава се тя. „Когато през 1989 г. започна масовата вълна на изселване към Турция, на хората им оставяха само по няколко часа да съберат най-необходимото и да поемат към нищото“, с болка си спомня Боряна.
"Родината не се забравя"
Мюмюн Иляз, който е дошъл в кметския кабинет по личен въпрос, разказва своите преживявания от онези драматични дни: „Връщахме се от работа с миньорския автобус от рудника на „Горубсо“, когато въоръжени войници ни взеха паспортите. Цяла седмица нямахме право да ходим на работа, а когато най-сетне го разрешиха, всяка сутрин трябваше да взимаме разрешителни бележки за излизане от селото“, спомня си 72-годишният мъж.
Въведен бил вечерен час, а за пътуване трябвало да се иска изрично разрешение от кметството. „Над 20 години бях работил с българи в рудника, приятелството ни е живо и сега. И те тогава плакаха заедно с мен, началникът ни се ядосваше на партията. Забраниха коленето на курбан по байрамите, молитвите в джамията, езика, погребалните ритуали, всичко“, разказва той.
Според него България е пострадала от всичко това: „Ако не беше репресията, хората щяха още да са тук и тази земя нямаше да е пустееща. Изтръгнаха турската интелигенция, а това бяха изучени в българските университети инженери, лекари, учители, агрономи, средни специалисти“, казва мъжът. След 10 г. прекарани в Бурса съпрузите се върнали пак в Бенковски – заради въздуха на планината. За Мюмюн в България е най-хубаво, въпреки всичко преживяно преди години. „И сега сънувам ливадите на моето село, където в детството пасях животните, родината не се забравя“, заключава той.
"Не вярвахме, че патроните са бойни, а те поваляха хора"
„На 26 декември сутринта жителите на селата Каялоба, Китна и Могиляне потеглихме към Бенковски, искахме да обясним, че не сме съгласни да ни вземат имената“, разказва Лютви Юсеин, който тогава е бил на 20 години. В Могиляне товарен ЗИЛ блокирал пътя, но една голяма група от около 500 души не се подчинила на забраната да продължава похода си до кметството.
Командирът на военното поделение начертал с тебешир бяла линия на асфалта – като граница, отвъд която не бива да се прекрачва, а войската започнала да стреля на месо. „Не вярвахме, че патроните са бойни, взехме ги за халосни, а те поваляха хората. Тогава беше убито 18-месечното момиченце Тюркян“, спомня си Лютви.
Там на място загинали двама души, имало и доста тежко ранени, народът се разбягал. „Ние не искахме конфликт, целта ни беше само да изкажем несъгласието си. Снегът беше 40 сантиметра дълбок и просто почервеня от кръвта“, спомня си Лютви.
Два куршума улучили краката му. В болницата той лежал 3 месеца и 17 дни, през това време при него идвали цивилни служители на ДС, разпитвали защо и накъде са тръгнали хората. Взели му паспорта, наложило се да си избира ново име – от Лютви бил прекръстен на „Люцкан“. През пролетта на 1989 г. му дали 24 часа срок да напусне страната. Цялото семейство тръгнало за Турция, но след 4 месеца, прекарани в Бурса, се завърнало. А скоро след това Тодор Живков паднал от власт.
