Журналистът Христо Христов, който от години посвещава работата си на дейността на Държавна сигурност, заяви, че както крайните обвинители, така и оневиняващите Юлия Кръстева допускат грешка в преценката.
"Вече съм напълно убеден, че ние, българите, сме най-великите и най-разбиращите – не само от политика, футбол и всичко останало, но и от досиетата на тоталитарната ДС. Пиша тези редове с неприкрита ирония, защото останах изумен от крайните и напълно противоположни и неточни оценки, направени по случая след масовото запознаване с личното и работно дело на агент/секретен сътрудник „САБИНА”, пише журналистът в сайта desebg.com
"Най-напред в някои електронни сайтове се появиха преписани от работното дело на секретен сътрудник „САБИНА” извадки с нейните „доноси” и с плам я заклеймяваха като „доносник”. Тези статии бяха придружени от лични авторски коментари, раздаващи безплатни, но щедри морални оценки, громящи Кръстева, нещо което в България много публични фигури с охота правят за щяло и нещяло. Проблемът е, че лицата, позволяващи си публично раздаване на морални оценки, не са приемани еднозначно в обществото именно от морални съображения, а някои от тях дори са демонстрирали неведнъж, че са скарани с разбирането за морал и коректност.
В този момент се запитах коя година сме, защото подобно публично нахвърляне срещу определена персона ме върна към времето на комунистическия режим, когато компартията разполагаше с желязна пропагандна система за публично линчуване на неудобни хора, било те в страната или и извън нея", коментира Христов. И допълва:
"Малко по-късно се появиха позиции на други публични личности, които изтъкваха аргументи и доводи от набързо прочетеното досие на „САБИНА”, които поставиха под съмнение нейното агентурно минало.
Така например уважаваната от мен поетеса, литературен критик и университетски преподавател проф. Миглена Николчина, която лично се познава с Кръстева, заяви пред Нова телевизия, че си е отдъхнала, когато е видяла в досието, че няма нищо писано от известния лингвист.
Културологът Ивайло Дичев, подчертавайки, че не е адвокат на Кръстева, пък директно и категорично заключи, че „да се твърди, че [Кръстева] е била агент е абсурдно”. По думите му „това е историята на едно неуспешна разработка, вероятно опит за отчитане на точки от агент „Любомиров“. Само дето проф. Дичев така е прочел архивните материали по делото, че изобщо не е разбрал, че „Любомиров” не е никакъв агент, а е работният псевдоним на оперативния работник от Първо главно управление на ДС (ПГУ, външнополитическото разузнаване, б.а.), работещ под дипломатическо прикритие в посолството на НРБ в Париж, който осъществява връзката и срещите със секретен сътрудник „САБИНА” в продължение на три години. Журналистката Петя Владимирова отиде по-далеч в свой коментар за сайта dnevnik.bg, твърдейки, че „такъв закон [за досиетата] развращава сетивата ни за добро и зло”. Тя също заключи, че от досието „въобще не произтича, че тя е сътрудничила на ДС. В него... няма нито един написан от Кръстева текст”.
И двете крайни позиции са погрешни,
смята Христов. И поставя въпроса дали въобще това, което е предоставено като информация от комисията по досиетата е цялостно, или има документи, които са били унищожени с времето. Ето какво пише журналистът:
"Опирайки се на личния си дългогодишен и последователен опит при изследването на архивите на тоталитарните комунистически служби (от 1998 г. насам) обаче си позволявам да изразя ясна позиция, че и двете крайни позиции, примери от които посочих по-горе, са погрешни и неприемливи. От обвиненията, квалификациите и нападките срещу Юлия Кръстева няма абсолютно никаква полза, защото както казах, този подход приравнява последователите му с практиката на самата комунистическа тоталитарна система, която уж самите те отричат. Да заемеш оневинителна позиция, правейки погрешни и несъстоятелни изводи и пренебрегвайки определени документи по досието, подчертавайки липсата на други такива, също не носи никаква полза. И в двете позиции прозира субективизъм и пристрастност, продиктувани от различни мотиви.
Впечатляващо е, че всички, които коментираха съдържанието на досието на Юлия Кръстева, особено тези които заеха оправдателна позиция, пропуснаха един основен факт, предопределящ погрешността на техните заключения.
А това е въпросът за целостта на досието. Първият, който всеки, който посегне съм него трябва да си зададе. Това ли са всички материали по него, има ли липси и ако „да”, защо, каква е причината то да е прочиствано?
Онези които четат досие на Държавна сигурност за първи път дори не са се замисляли над подобен въпрос и наивно приеха, че така изглеждат и това е съдържанието на всяко от досиетата на ДС. Нещо напълно нормално с оглед на липсата на опит, което ги поставя в позиция на подведени. Следователно техните разсъждения още от самото начало са обречени да тръгнат в погрешна посока.
Има ли доказателства, че съдържанието на делото не е в пълнота? Да, и те се забелязват от пръв поглед. По делото не само липсват основни документи, задължителни при откриване на дело, но има и фрапиращи несъответствия.
Липсват предложение за извършване на вербовка, доклад за извършена вербовка, план за работа с агента/секретния сътрудник за съответната година и неговото ръководене, обучение и възпитание. Все основни документи по инструкцията за работа с оперативния отчет на Първо главно управление на ДС. Това не означава, че никога не ги е имало. Напротив, те са задължителни и върху тях има санкции на съответния ръководител на отдел или зам.-началник на ПГУ. Тогава стои въпроса защо не фигурират по делото? Отговорът е, че тези документи биха дали светлина за целите и задачите на ДС при подхода към привличането на „САБИНА” и техните взаимоотношения. Тези документи биха позволили да се направят по-точни изводи.
Безпрецедентно по досието „САБИНА” е, че то уж е прекратено през 1973 г., документите в него са прошнуровани и подпечатани за предаване в архив, но то не е свалено в архив. Напротив, ПГУ е продължило да осъществява контакти със секретния сътрудник чрез различни оперативни работници, да трупа документи извън правилата на оперативния отчет.
Нещо повече, след 1973 г. се вижда, че има указания по „САБИНА”, дадени от Центъра (под Център разузнаването обозначава разузнавателното управление в София, б.а.). Уж делото е прекратено, а работата със „САБИНА” продължава?! Няма такъв „филм” в Държавна сигурност. Това е крещящо несъответствие.
Всъщност по делото няма и протокол за предаване на досието в архив, какъвто се изисква от инструкциите за оперативен отчет. И това е така, защото в един определен момент досието е избирателно прочистено. Преномерирането на страници от делата също навежда на този извод. Затова в моя анализ аз написах, че до 2009 г., когато наследникът на ПГУ – Националната разузнавателна служба предава досието на Комисията по досиетата, то е могло да бъде манипулирано/прочиствано.
Има и очевадно несъответствие между срещите на оперативните работници под пркритие със „САБИНА” и приетите от нея устни агентурни сведения. Това предизвиква резонния въпрос как са предадени сведенията, за които по делото няма справки за осъществени срещи? Защо липсват документи за тези срещи и под каква форма са предадени тези сведения? Защото очевидно без среща между сътрудника и оперативния работник няма как сведенията да са предавани под устна форма.
Неприсъщо е за разузнаването да има все по-засилващ се интерес към „САБИНА”, да има указания от Центъра и когато тя вече става професор във Франция и придобива популярност в интелектуалния елит на Париж изведнъж през 1978 г. материалите по досието да секнат. Къде се изпарява интереса на ПГУ към нея и каква е причината за това? Материалите по досието не дават отговор на този въпрос, защото са прочистени.
Неслучайно през 1977 г. в ПГУ е дадено указание при запитване по оперативния отчет за Юлия Кръстева, да се отговаря, че делото ѝ е заето, тоест да не се дава достъп до него при интерес към лицето от други структури на ПГУ или на Държавна сигурност. А през 1991 г. оперативен работник от Националната разузнавателна служба да изиска и да се запознава с делото. Интересно защо, след като режимът вече е паднал и Националната разузнавателна служба има други приоритети", изказва съмненията си журналистът. Той посочва една видима разлика между отношението на ДС към Георги Марков и Юлия Кръстева и пита следното:
Защо Юлия Кръстева е „САБИНА”, а писателят Георги Марков е „СКИТНИК”?
"Нито един анализатор на казуса Кръстева дотук не представи ситуацията с нея, разриваща се в края на 60-те години и през 70-те години на миналия век, с политиката на тоталитарната комунистическа държава към българите зад граница.
Правя го тук. БКП разделя много ясно българите зад граница на два типа. Първият е български граждани, които са лоялните към БКП и мероприятията ѝ. Вторият е български граждани, които са определени като изменници на родината (ИР) и са част от т. нар. вражеска българска емиграция.
За първият тип – лоялните – тоталитарният режим не прилага рестрикции. Те могат безпрепятствено да се връщат в НРБ, техните близки сравнително лесно да пътуват в чужбина и т. н. БКП използва лоялните в своята политика явно, а Държавна сигурност ги използва неявно като ги вербува и постига цели на режима, които той не може да осъществи по легален път.
За представителите на „вражеската” емиграция е немислимо те да се върнат в НРБ, тъй като след оставането им на Запада срещу тях веднага се изфабрикуват задочни присъди и са заплашени от затвор. Техните близки в България са подложени на тормоз и събирането на семействата в страната или в чужбина не се допусна от ДС и режима. Ако тези „изменници на Родината”, избрали свободата, са публични фигури режимът публично ги заклеймява като предатели.
Би било полезно, когато разсъждаваме и оценяваме документите по дадено досие, отнасящо се за българи, живеещи по времето на комунизма зад граница, да видим, в която категория ги е поставил комунистическият режим.
В досието на Юлия Кръстева това е напълно видимо. На нея ѝ е разрешено да специализира във Франция, имало е негласна уговорка преди да замине, че ще се върне и няма да се омъжва, която тя не е спазила.
Но след това тя контактува с щатни представители на ДС, които очевидно познава и други агенти на ДС, отзовава се на срещите с тях коментира определени въпроси. Този избор е личен и никой с днешна дата няма право нито да я съди, нито да я обвинява. Използвам нейния случай, единствено, за да направя паралел.
Не критикува режима в България, защото автоматично той ще я причисли към „вражеската” емиграция. Няма проблеми да посещава посолството на НРБ в Париж, главно при проблеми с пътувания на нейните родители до Видно от досието на една среща с офицера от ДС под прикритие Владимир Костов – „КРЪСТЕВ” самата тя отхвърля намеците, че „не показва готовност да помага на нашата страна или че се ангажира с противни на нашите тези”.
Направила го е веднъж при подписването на апел от група френски интелектуалци в защита на жертвите от престъпленията в Чехословакия през 1968 г. (смазването на Пражката пролет от войските на Варшавския договор, б.а.) и както сама посочва – „нямала начин да откаже. Но извън този случай твърди, че никога нито публично, нито другояче се е ангажирала с антибългарска или антисъветски прояви”. Тази позиция е следвана поне до края на 70-те години. Затова и Юлия Кръстева присъства в архивите на ДС като "САБИНА", защото Държавна сигурност, знае, че може да я използва", казва още Христов.
