Пътят на танца: Верка Божкова и сценичната магия

Верка Божкова е балетмайстор на ансамбъл "Българе". Професия, която изисква изключително самоотдаване, способност да поддържаш един от най-големите танцови състави в абсолютен синхрон, което винаги се забелязва от публиката. Божкова има докторска степен по хореография към Югозападен университет “Неофит Рилски” Благоевград - посветила е труда си на трансформацията на танцовото изкуство на фолклорна основа през годините. А интересът към танците й започва от дете - един дълъг път, за който ни разказа в рубриката "Пазачът на традициите". Ето какво сподели тя:

Още: По следите на българското село: Екатерина Терзиева и нейните пътешествия

Още: Последният сарач: Антон Тончев и неговия древен занаят

Как открихте народните танци?

Както в повечето случаи, семейната среда е мястото, от което започна и при мен интереса към танца. Аз идвам от спортна фамилия, но родителите ми усетиха, че от много малка проявявам влечение към народния танц. И ме записаха в детския ансамбъл в Благоевград "Пиринче" с ръководител Симеон Стамболийски, когато бях на осем. Още на 11 години почувствах, че сценичното изкуство и фолклорът са моето призвание. Исках да отида да уча в Държавното хореографско училище в гр. София и танцът да бъде моя живот. Така и стана: открих любовта си много рано и я следвах през целия ми живот.

Имало ли е някога колебание въобще?

Още: Мъжкият хор "Родолюбци" и най-дългата фолклорна щафета

Още: Радостина Йовкова и дългът към фолклора

В един кратък момент, може би. Всички в семейството ми се занимаваха с волейбол и футбол, и имаше период, в който и аз бях на кръстопът по отношение на спорта. Но аз и брат ми в крайна сметка се отклонихме от спортния път към пътя на изкуството - той избра рисуването, а аз танците.

Кои са нещата, за които рядко си даваме сметка по отношение на българските народни танци? Изпитанията, трудностите, техническите предизвикателства?

Като всяка професия и нашата изисква много упоритост, труд, воля. От сутрин влизаме в залите и понякога си тръгваме късно вечер. И не само танцуваме заедно, ние сме като един общ и силен организъм. Съпътстват ни обичайни неща - физически травми, умора от пътувания, емоционално изтощение след спектаклите. Но задачата е да направиш така, че на сцената да се “преглътне” всичко. И да ти се плаче, трябва да се усмихваш. И въпреки всичко, не мога да кажа, че това ми тежи. То е част от професията, част и от нейната хубост.

Още: Три златни медала в Япония: Как “Домейн Бойар” покори азиатската сцена

Още: Кожата като платно на художник: Илиян Лъсков и изделията на Средновековието

Фото: Didi D Photography

Какви са травмите, които сте получавали, и които обикновено следват по петите танцьорите?

Веднъж получих разкъсване на мускулните влакна по време на участие. В този момент готвехме спектакъла на НФА "Българе" - "Осмото чудо". Като правиш нов спектакъл нещата винаги се засичат - вървят си концертните дейности с предишните, но и изтощаващи репетиции за новия. И въпреки, че бях загряла преди излизането на сцената, почувствах рязка болка по време на изпълнението на една от картините. Въобще не ми хрумна, че може да е разкъсано мускулно влакно: помислих си, че ме е ритнал някой от колегите, без да иска. А тъкмо трябваше да изпълнявам соло като част от общата картина. Прошепнах на моя колежка да продължи вместо мен. Това се е случвало и на други мои колеги - да получат някаква травма по време на спектакъла и да прекратят своето изпълнение.

Как се излиза от подобна ситуация така, че публиката да не разбере, в движение?

Танцьорите на сцената се наблюдават едни други непрекъснато. Това, че гледната точка е към публиката не ни пречи да се следим. И винаги преди концерт има хора в танцовия състав, които знаят всички сола - за да заместят някого, ако се случи инцидент.

Фото: Александър Грудев

Като главен балетмайстор на ансамбъл "Българе" трябва да посветите усилия на много голям екип, със сложна хореография и мащабни концерти. Как съумявате да организирате всичко това?

Аз съм възпитавана в дисциплина години наред - и я изисквам. Без дисциплина е невъзможно да се свърши работа с толкова много хора и те да имат успех. Но и обичам, когато работя, да е тихо и спокойно, “виковете” и “крясъците” не са моят метод. Много е важно работният процес да има структура, програма, която да се спазва изрядно и да се поддържа.

Докторската ви дисертация се занимава с трансформацията на българския фолклор и танцовото изкуство през годините. Какви са процесите, които наблюдавахте и до какви изводи стигнахте?

Писах за един интересен въпрос - как фолклорът се променя, когато от мегдана се качва на сцената, през погледа на хореографа. Фолклорният танц съществува в естествена среда и е свързан с даден обред, обичаи, традиция. Този фолклор се "гледа" не от публика, която стои насреща, а от участниците в самия обред, от много очи, които са в различна позиция и перспектива. Целта на хореографа е да адаптира фолклорния материал за сцената и той да има точна пространствено-времева структура и естетическа рамка; това по правило променя самите движения на танца. Хореографът е интерпретатор на танци, които нямат автор, те са с народен и анонимен произход предавани от поколение на поколение; и задачата му е да придаде тълкувание и почерк, да насочи традицията към окото на публиката. Но това зависи както от личностните качества на автора, от уменията и нагласите му, така и от неговите усещания за традиционния фолклор. Трансформацията на фолклорните танцови образци и творческите подходи при създаването на авторски произведения е ключова и много интересна.

Как се променя през десетилетията самия хореографски поглед и стил?

Процесът е дълъг, но ще кажа основното. След създаването на Държавен фолклорен ансамбъл "Филип Кутев" през 1951-а година - първата професионална институция на сценичното фолклорно изкуство - се установява и някакъв общ модел, който постепенно се утвърждава през годините. Самодейните ансамбъли също започват да искат да приличат на "Филип Кутев", имитират това, което правят те на сцената. След 89-та обаче, когато държавата се отдръпва от нашето изкуство, всеки един ансамбъл започва да се стреми да направи нещо различно като форма и стил. Създават се нов тип спектакли с нови сценични решения. В края на 90-те, както и по-късно, се появиха първите частни ансамбли: на Нешка Робева, също "Чинари", и разбира се "Българе". Това даде по-голяма свобода на хореографската интерпретация, известно разнообразие и опит за най-различни прочити на фолклора и танците.

Фото: Ивайло Стайнев

В последните години интересът към фолклорът се възобнови в много голяма степен: за някакъв период преди това изглеждаше маргинализиран. На какво се дължи това според вас?

Каквото и да правим, както и да живеем, фолклорът ни е връзката с миналото, настоящето и бъдещето. Бил е неизменна част от живота ни, съхранили сме го във времето - той винаги ще намира място в сърцата ни и ще е при нас.

Това, което на мен ми липсва днес обаче, са детските ансамбли. Там нещата отслабват, притеснително. Имам чувството, че майките, бабите и бащите танцуват повече от децата. На мен ми се иска да виждам дечицата, новите поколения, които идват. Наблюдава се отлив от училищата, които се занимават с танцово изкуство. А има много голяма нужда от кадри - предполагам, че с годините този проблем ще се задълбочи.

Какво бихте ни разказали за фестивала в Жеравна, който предстои тази година; каква е атмосферата там и какво той значи за вас?

Много обичам това място. Само като погледнете всички хора, облечени с тези носии, тази пъстрота, багри, момичета и жени са се нагиздили, очите им греят....Танцуват много хора, на различни места, има глъчка на деца, различни занаяти, човек там може да омеси хляб, да пипне глина, да сътвори сам нещо, да разгледа красивите пътеки и накити от занаятчиите, да опита вкусните питки от бабите...И накрая, разбира се, всеки да се хване на хорото, тогава гостите на фестивала ще се почувстват като едно цяло, като общност обединени от ритъма на танца. Магия е - трудно е да се опише, трябва да се види и да се преживее.