Настане вечер, месец изгрее. После пак утрото иде, ден след ден си минават, а народът още вятър го вее. След толкоз несгоди, някой отново чука на големите порти, а ние питаме "Кой е?". Стари лица, облечени с нови одежди, без прошка да искат за греховете си тежки, дават още надежди. А народът лежи и пъшка с дълбока на сърце рана, за род и Родина милее. Дойде изборно време разделно, ей го къде е.
Съществува едно вълшебно явление, което се появява веднъж на четири години в почти всеки град и село и едва ли може да се забележи с просто око. Знае се за него, че появи ли се изведнъж, започват да се сбъдват всички желания на гражданите - викат му избори. Все по-осъзнато се приближава датата на местния вот за кметове и общински съветници в отделните общини на България. Народните "любимци" в различни краища на страната вече започнаха да се представят един по един и тайничко променят нрава си в името на каузата. Жадни за власт и слава предлагат възможното и невъзможното. Стават хрисими и благородни. Някои смирено обещават, че ще свалят звезди, а други преливат от хвалби колко много са направили през последните години.
Започват "мръсни" и явни битки между личности и организации. Хора се изправят срещу хора, за да защитят своите фаворити. Някои на маса яростно обсъждат политики в опит да убедят опонентите си, че "техният човек" е най-добрият. Други пък теглят по една българска благословия и се насочват към Летище София с еднопосочен билет в ръката. Е, разни хора, разни идеали. Тези местни избори отново се очертава да бъдат едни от най-вълнуващите за част от българските градове и села. В други пък сякаш времето е спряло и вече дори е ясен сценарият на протичането им.
Само българският народ е този, който би могъл да промени това, което не му харесва, стига да поиска и независимо от обстоятелствата. Но докато не го поиска, обстоятелствата ще продължават да го притискат. Разединението на "отбори" и разделението на малки и големи, бедни и богати, свои и чужди може да бъде преодоляно. Но на нас така ни харесва. А защо? Готино е да се правим на такива, каквито не сме? Кеф ни е да ни се кланят и да ни се подчиняват? Искаме да покажем какво имаме, вместо да се съсредоточим върху това, което ни липсва и което знаем? Доставя ни удоволствие да спорим, да сме на различни позиции, да сме разделени на "лагери", за да живеем в едно вечно състезание?
И когато един ден вотът настъпи, настава тишина и във въздуха се усеща само очакването... А уж "Съединението прави силата". Или поне така пише на входа на Народното събрание в столицата.
Автор: Атанаска Маркова
