Всички служители на клиниката стояха около урната и скърбяха. Единствено Селена преливаше от смесени чувства. Последните пет дни се завъртяха пред очите й и тя се отпусна на една пейка в параклиса.
...
Когато Бран й предложи да остане у дома, за да си почине, тя се почувства толкова щастлива, че в момента, в който любимият излезе, започна подготовката за специалната вечер. Кариерата й на учен в клиника „Корал” бе всичко, за което една умна жена може да мечтае, но откакто се запозна с Бран, тя мечтаеше за домашен уют – като студентка се шегуваше, че има алергия към него, - и дете. Или деца. Искаше да направи вечерта незабравима, защото предстоеше да съобщи на Бран, че скоро ще става баща. Докато поръчваше кетъринг, настанила се в бутика за красота, тя си представяше големите му очи, които се разширяват и се пълнят със сълзи от радост при новината. Тя самата се чувстваше малко объркана от промяната, която предстоеше, но не можеше да я спре да го направи. Или поне така си мислеше тогава.
Освежена и по-красива, отколкото в представите на Бран дори, тя се прибра в прекрасно настроение. Започна да украсява къщата с цветя и свещи и точно когато поставяше последните върху масата, датчикът на телефона й напомни да го включи. На екрана се изписа:
Имате 37 пропуснати повиквания и 12 съобщения
Всички бяха от клиниката.
„Ах, миличък Бран! Нима забрави, че ти пуснах съобщение, преди да изключа телефона? Сигурно много си се притеснил, обич,” – засмя се Селена.
Опита се да се свърже с клиниката и с личния телефон на Бран, но никой не й отговори. Тревогата започна бавно да разяжда радостта й, но тогава си спомни за гласовите съобщения. Те бяха от колегата им Пит и гласяха почти едно и също:
Селена, в Центъра за бърза помощ сме. Случи се нещо ужасно. Бран е в кома. Ела бързо.
Не се усети как излезе от къщата и се качи в първото въздушно такси – определено не можеше да си позволи да шофира.
Нахлу в болничната стая преди колегите или лекарите да могат да я спрат. Бран беше включен на апарат. Лицето му беше в превръзки. Тя изпищя и се отпусна на пода.
Когато дойде на себе си, вече беше върху леглото в една болнична стая. Първата й мисъл бе: „Бран!” Очевидно я изкрещя, защото младата медицинска сестра, която попълваше картони на бюрото, стана и я хвана за ръката.
Успокойте се, моля Ви – каза тихо тя. Знаехте ли, че сте бременна.
Да – изплака Селена и погледна през прозореца; вече се здрачаваше. – И сега трябваше да съобщя това на Бран. А той, той...
Съжалявам. Моите съболезнования!
Как?! Не-еее!
Сестрата прехапа устни. Не искаше тя да бъе в ролята на Ангела на смъртта, но така се случи. Остана до леглото на Селена през цялата нощ и държеше ръката й по време на кратките пробуждания от приспивателните. Така се роди едно приятелство, което щеше да остане до смъртта на сестра Браяна, покосена от болест, пред която науката все още бе безсилна.
Последваха два дни на изследвания, през които Селена не говореше, не се хранеше и сигурно би припаднала от изтощение, ако Браяна не й включваше система за подхранване и не й инжектираше приспивателни.
На третия ден Пенлиев и Пит влязоха в стаята на Селена и помолиха сестрата да ги остави насаме. След като изразиха съчувствието си към нея, я увериха, че са се погрижили за церемонията и ще бъдат винаги до нея, Пенлиев премина по същество:
Селена, момичето ми, знам, че сега не искаш да мислиш за нищо, но трябва да вземем важно решение. Тялото на Бран е напълно здраво и ние го запазихме, но главата му пострада. Знам, че няма да бъде същото, но какво ще кажеш ... – професорът се запъна и потърси с очи помощта на колегата си.
Селена, това е моментът, в който главата на Х може да бъде размразена за живот и то върху съвършено здраво и любимо за теб тяло.
Чели сте документацията за г-н Х. Той самият казва, че ще се справи с всяко тяло. Но това няма да бъде Бран. Същите ръце, кото са ме галили, същите гърди, на които съм полагала глава... Всичко това ще принадлежи на някого друг, който може дори да не ме забелязва – проплака Селена.
С какви очи се гледаш в огледалото? С- събра смелост От. – Ако не беше жена на Бран, бих дал живота си за теб.
Прав е, момичето ми- обади се и Пенлиев. Едва ли има мъж, който не би те забелязал...
Добре, направете го. През тези три дни свикнах с това, че ще гледам дете без баща. Най-доброто, което може да се случи е да съм се излъгала. Най-лошото – да се окажа права – с малка надежда в гласа прошепна Селена. – Сега, искам да спя.
Няма да те изоставим, детето ми – каза Пенлиев и я целуна по челото.
Няма! – като ехо повтори Пит, но остана закован на място, въпреки желанието си да я вземе в ръцете си и да я обича цял живот.
...
Селена се сепна. Пит и Браяна я хванаха от двете страни. Отчето четеше молитва за упокой на душата.
„Или на главата” – помисли си Селена.
Докато тя и приятелите й изпращаха Бран, екип от специалисти вече работеше по адаптацията на новото създание.
5. Нов човек
Господине, добре дошли в двадесет и четвърти век! – усмихна се делово психиатърът Георги_Д.
Какво съм пропуснал? – господин Х не изрази нито изненада, нито любопитство, въпросът му прозвуча съвсем делово.
Едва ли бих могъл да Ви отговоря съвсем еднозначно, но след малко ще мога да Ви оставя най-новият таблет и, с Вашите способности, няма да имате проблем да набавите нужната Ви информация – каза Георги. – Преди това ще Ви помоля да направим някои изследвания.
Ще имам много работа по това тяло, което принадлежеше на един кретен. Но ще се справя! По-важното е, дали ще мога да се впиша като служител тук.
Не бързайте, г-н Х – психиатърът бе категоричен, че новият е със самоличността на замразената глава. – Парите, които сте платили ще Ви бъдат достатъчни за още една година. През това време ще напреднете значително.
Хъмм! Една година ...
„За една година фирмата ще бъде моя” – продължи мисълта си наум той.
След като приключим с изследванията, ще Ви придружа до новия Ви апартамент.
Изследванията потвърдиха идеалната съвместимост на новия човек, който запази своята идентичност на господин Х. Когато остана сам в апартамента – успя да убеди Георги в това свое право, - той се зае с проучване идентичността на другата част от себе си. Спомняше си много добре смотльото, който се опитваше да го убие и със садистична увереност пое контрол над почти съвършеното му тяло. Но това бе едва първата стъпка. Втората предполагаше контрол над репродуктивните му функции. Господин Х. прие като предизвикателство това, че бе изпреварен. Намери телефона на Селена и докато изчакваше отговор, вече бе начертал своя план за действие.
Селена на телефона – чу той гласа, който познаваше от времето на престоя си контейнера.
Здравейте – засмя се той. – Аз съм този, когото познавате най-добре, въпреки че сте свикнали да ме виждате на две отделни места. Мисля, че ще Ви бъде интересно да ме видите в тази комбинация.
Аз ... не знам – Селена не можеше да скрие вълнението си. – Аз загубих съпруга си. Неговото тяло е обладано от ...
Не се вълнувай, богиньо – Х. беше подслушал не един или два техни разговора. – Нека се видим!
Селена се разтрепера. Само Бран я наричаше така. „Нима все пак нашата самоличност е закодирана и в други части от тялото ни?” – запита се тя.
Селена – повтори Х.
Добре. Ела тук утре, в десет часа.
До утре, мила – пусна още една стрела той.
Точно затвори телефона и картата на Георги_Д отвори вратата.
Психарче – засмя се Х, - няма да се разберем така. Ами ако бях с жена? Имам да наваксвам много години. Или поне главата ми. Тялото май до последно не е спирало.
Не си губиш времето – потупа го по рамото психиатърът. – Прав си, но имаш нужда от помощта ми, докато свикнеш и ...
Искам лично пространство! – прекъсна го Х. – Нали това не е архаизъм понастоящем?
Разбира се, че не е – съгласи се Георги. – ето, оставям ти чип-картата и всичките си координати. Не се колебай да ме потърсиш по всяко време.
За тройка ли? – опита да се пошегува Х., но бързо се намръщи и продължи сериозно. – Съветвам те да ме оставиш намира. Платих достатъчно, за да го поискам.
Георги_Д му пожела приятен ден, предпочел да не спори. Работеше като психиатър вече десет години и въпреки небрежния си външен вид на хлапак, бе напреднал достатъчно, за да знае най-важното. Афектираните параноици с мания за величие – един от симптомите за маниакална депресия, - не бива да бъдат подстрекавани излишно. Психиатърът имаше готов план за действие с няколко възможни изхода. Затова си тръгна спокоен, оставил у новия човек убеждението, че това му е било внушено от Мъдрата глава, както наричаха пациента, докато неговата самоличност още беше в контейнера с гликол.
6. Срещата
Х. застана пред огледалото. Получил за по-малко от пет минути постоянни виолетови лещи и съвършена прическа, благодарение на персоналния си дигитален Beauty Adviser (BA), той оглеждаше с удоволствие новия си външен вид, който не бе унищожил властния му магнетизъм. Мислите му започнаха да се удрят една в друга:
«Дори аз самият не мога да се справя толкова бързо, но и копелето добре се е грижило за тялото си. Да живеят технологиите! Няма да бързам с вазектомията – кучката е бременна. Е, не за дълго, но все пак, не е в топ пет на задачите ми. Най-важното е да имам търпение, за да я омая. Хъм-хъм! Няма да е трудно. Хайде, хубавецо, отдавна не си бил на среща!»
Облече се като по каталог, защото още не бе добил ясна представа за господстващите стилове, но оценката на личния му Beauty Adviser (BA) бе 9 от 10 – не му достигало някакво бижу, но на този етап и това му бе достатъчно. Взе двете чип карти, достатъчно, според изчисленията на таблета, пари за такси – още не бе овладял управлението на новите соларобили, но знаеше, че е въпрос на два свободни часа, за да го направи. И все пак! Далеч по-важно бе да бъде на време при Селена, за да предотврати раждането на създание, от което нямаше никаква нужда нито в този, нито в който и да е друг век.
Таксито спря пред футуристична къща, която се открояваше на фона на останалите със своята раздвиженост. Х. Се усмихна презрително – беше му писнало от ексцентрични хора още преди две столетия. Знаеше, че са с празен душевен свят, но и трудни за общуване. Отнемаха му повече енергия, за да достигне до съзнанието им и да внуши мислите, от които имаха нужда.
Селена излезе на двора. Бе облечена в червено – новият цвят на траура, - което подчертаваше повече поналялата се фигура. Придърпа ккосата над лявото си око и наведе глава.«Цветелина – помисли си Х. – Същинска Цветелина. Сигурно отдавна е забравена от света, но не и от мен.»Той тръсна глава и се отправи към нея. Отвори ръце за прегръдка. Селена се поколеба за миг, но се притисна към него и зарида. За голямо учудване на Х., не му стана неприятно. Спомни си първата среща с Цветеллина. Тя също плачеше в прегръдките му и той галеше косата й – както в момента тази на Селена. Съвсем бавно я отдалечи от себе си и я погледна в очите – идеалният момент да й внуши мисли, защото защитните й сили бяха отслабени максимално.
«Махни лещите! Махни детето! Махни всички задръжки!»
Селена потрепери.
- Отпусни се, богиньо! – прошепна Х. – Не страдай! Всичко ще бъде наред.
- Да влезем вътре – овладя се тя. – Така ще бъде по-лесно.
Х. я последва. С удоволствие попи извивките на пищното й тяло. Когато тя затвори вратата, за първи път от раждането си, той се почувства у дома. Положи много усилия да овладее отслабения си контрол. Знаеше от опита си с Цветелина, че това състояние можеше да му донесе само проблеми. Все пак, душевният комфорт бе мимолетен, а неговата цел – вечна.
- Заповядай – прошепна Селена, докато сервираше някакви напитки, които не му бяха познати.
- Седни, за да поговорим – рязко я придърпа той. – Аз не съм Бран и това ти е ясно, нали? Само обитавам тялото му, но това не означава, че не те харесвам. След замразяването ми имах период на летаргия. После, обаче, проследих смяната на няколко екипа. Имаше достатъчно жени между тях, но само ти успя да развълнуваш мислите ми.
- Х., това, което казваш, би развълнувало всяка жена и то съвсем искрено, но аз съм толкова объркана! Има нещо, което не знаеш – бременна съм.
«Знам, нали затова съм тук» - в последния момент Х. успя да задържи тази мисъл за себе си.
- Разбирам – каза спокойно той. – И сега ти е трудно да решиш дали аз съм бащата. Познах ли?
- Не знам. Ще ти призная – и аз не знам защо, - погледна го в очите Селена. – Първата мисъл, която мина, докато се приближаваше към мен преди малко беше, че трябва да го махна. А аз съм свикнала да се доверявам на инстинктите си.
- За мен всичко това е ново, богиньо – едва овладя самодоволната си усмивка той. – Нека го обмисля!
- Желанието за секс и самовъзпроизвеждане не идва от тялото, а от главата. Така че, това дете не е твое. Точно така! Ще го махна.
- Ще бъда до теб – Х. хвана ръката й, вдигнала се да придърпа косата. – Извинявай за директния въпрос, но твоите очи различни ли са?
- Аз .. това беше отдавна и се коригира. Тикът ми е от детството. Когато съм напрегната или развълнувана, не се усещам, че го правя.
- Не се измъчвай с тези лещи! Позволи си да бъдеш различна! Единствената жена, която обичах искрено, беше такава. Мислиш ли, че бих те отхвърлил?
Селена наведе глава. Не събра смелост да му каже, че и тази мисъл мина през главата й, докато го гледаше как идва все по-близо до нея. Нямаше сили и да му каже, че е готова да му се отдаде. Само прошепна: „Добре...”
Утре, по същото време, ще бъда тук – каза Х. – Чакай ме. Без глупавите лещи, които са ограбили твоята самоличност. До тогава ще си решила как ще постъпиш с детето, но аз ще те подкрепя. При всички положения.
„Ти ще го махнеш!” – внуши й той, докато целуваше очите й.
Когато отново излезе на улицата, Х. позволи на чувствата си да достигнат до там, накъдето се бяха устремили. Сърцето на Бран започна да изпомпва кръв по-бързо, и по-бързо, и...
„Стоп! – заповяда Х. и пулсът му постепенно се нормализира. – Стига глупости! Че ако не се бях погрижил, съвсем щеше да се пръснеш от възторг при покълването на бобеното зърно.
Автор: Весислава Савова
Очаквайте продължение в четвъртък.
