Предстои излизането на ново издание на абсолютния бестселър на майстора на психотрилъра Себастиан Фитцек: „Терапията“, от издателство Benitorial.
ПРОЛОГ
Половин час по-късно той знаеше, че никога вече няма да види дъщеря си. Точно преди трийсет минути тя беше отворила вратата, беше се обърнала за секунда към него, после беше влязла в кабинета при възрастния доктор. Йозефине, неговата малка дванайсетгодишна дъщеря, нямаше да излезе оттам. Той беше сигурен в това. Никога вече нямаше да му се усмихва лъчезарно, когато я слага да спи. Никога вече нямаше да изгасва пъстрата ѝ нощна лампичка, след като тя затвори очи. Никога вече нямаше да се събужда от ужасяващите ѝ викове посред нощ.
Още: Ново издание на абсолютния бестселър на майстора на психотрилъра Себастиан Фитцек - "Терапията"
Тази увереност го връхлетя с внезапната сила на катастрофа.
Когато се изправи, тялото му пожела да си остане в клатещия се пластмасов стол. Нямаше да се учуди, ако коленете му се бяха подгънали. Ако просто се бе строполил на изтъркания паркет в чакалнята и бе останал да лежи там. Точно между дебелата домакиня с псориазис и масичката със стари списания. Но милостта на припадъка му бе отказана. Остана в пълно съзнание.
Пациентите се приемат не според часа на идването им, а според спешността на случая.
Надписът на табелата върху бялата тапицирана с кожа врата на кабинета на алерголога се разми пред очите му.
Още: Откъс от "Аделейд", Дженевийв Уилър
Доктор Гролке беше семеен приятел и лекар номер двайсет и две. Виктор Ларенц си беше направил списък и задраскваше име след име. Предишните двайсет и един доктори не бяха открили нищо. Абсолютно нищо.
Първият, лекар от Спешна помощ, беше повикан в семейната вила в Шваненвердер на втория ден на Коледа. На същата дата точно преди единайсет месеца. Отначало всички вярваха, че стомахът на Йозефине не беше понесъл празничното фондю. През нощта беше повърнала няколко пъти, после беше получила и разстройство. Съпругата му Изабел се беше обадила на частната Спешна помощ и Виктор беше отнесъл Джози, облечена във фина батистена нощничка, в дневната.
И днес, когато мислеше за онзи ден, усещаше тънките ѝ ръчички. Едната увита около шията му, сякаш търсеше помощ, другата здраво стиснала любимото плюшено животинче – синята котка Непомук. Под строгите погледи на присъстващите роднини лекарят преслуша тесния гръден кош на момиченцето, направи вливане на електролитни разтвори и предписа хомеопатично средство.
– Лека стомашно-чревна инфекция. В момента върлува из града. Няма причини за безпокойство.
Още: Откъс от "Плодовете зреят нощем", Неда Антонова
Всичко ще бъде наред. – Това бяха думите, с които лекарят от Спешна помощ се сбогува.
Всичко ще бъде наред. Каква лъжа.
Виктор стоеше точно пред кабинета на доктор Гролке. Понечи да отвори тежката врата, но не можа дoри да натисне бравата. Първоначално си помисли, че напрежението от последните часове беше изцедило силите му, но после осъзна, че вратата беше заключена. Някой беше спуснал резето отвътре.
Какво става тук?
Още: Откъс от "Стари хипари и нови разкази", Михаил Вешим
Той се обърна рязко и изпита чувството, че оглежда обстановката като през калейдоскоп. Всичко, което виждаше, стигаше до съзнанието му със закъснение и в насечени картини: ирландските пейзажи по стените на кабинета, прашният фикус в нишата на прозореца, дамата с псориазис на стола. Ларенц раздруса бравата за последен път и се повлече през чакалнята към коридора. Той все още беше безнадеждно препълнен. Сякаш доктор Гролке беше единственият лекар в Берлин.
Вървеше бавно към регистратурата. Един тийнейджър с ужасяващо акне чакаше за рецепта, но Ларенц го изблъска грубо настрана и се обърна към сестрата. Познаваше Мария от предишните си посещения. Преди половин час, когато беше влязъл в приемната с Джози, тя още не беше дошла. Сега се радваше, че заместникът ѝ е в почивка или е отишъл другаде. Мария беше само на двайсет години и изглеждаше като вратар на женски футболен отбор, но и тя имаше малка дъщеря. Тя щеше да му помогне.
– Трябва непременно да вляза при нея – изрече той по-високо, отколкото възнамеряваше.
– О, добър ден, доктор Ларенц, радвам се да ви видя отново. – Мария го позна веднага. Психиатърът отдавна не беше идвал в кабинета, но остро изсеченото му лице нерядко се виждаше по телевизията и в списанията. Често гостуваше в няколко токшоута – предимно заради красивия си външен вид и умението си да разяснява сложни психични проблеми, така че да станат достъпни и за лаици. Днес обаче говореше със загадки.
Още: Откъс от "Маршът на идолите" от Николай Н. Нинов (СНИМКИ)
– Трябва веднага да вляза при дъщеря си!
Момчето, което беше изблъскал настрана, инстинктивно усети, че нещо не е наред, и благоразумно се отдръпна. Мария също загуби увереност и напразно се постара да задържи оттренираната безлична усмивка на лицето си.
– За съжаление, не разбирам за какво говорите, доктор Ларенц – каза и нервно посегна към лявата си вежда. Обикновено там имаше пиърсинг, който тя подръпваше, когато беше нервна. Ала шефът ѝ, доктор Гролке, беше консервативна личност и тя трябваше да изважда сребърния щифт, преди да заеме мястото си в приемната.
– Нима Йозефине има час за днес?
Още: Откъс от "Италианската балерина", Сорая Лейн
Ларенц отвори уста за унищожителен отговор, но бързо я затвори. Разбира се, че дъщеря му имаше час за днес. Изабел го бе уговорила по телефона. А той докара Джози с колата си. Както винаги.
– Какво е алерголог, тате? – беше попитала тя, докато пътуваха. – Той ли предсказва времето?
– Не, мишленце. Това е метеорологът.
Ларенц я наблюдаваше в огледалото за обратно виждане и копнееше да помилва русата ѝ коса. Джози изглеждаше толкова крехка. Като ангел, изрисуван върху японска копринена хартия.
Още: Откъс от "Ягодови обещания", Мануела Инуса
– Алергологът се грижи за хората, които не бива да влизат в досег с определени вещества, защото се разболяват.
– Като мен ли?
– Може би – беше отвърнал. Надявам се, беше допълнил наум. Това поне би довело до диагноза. До отправна точка. Междувременно необяснимите симптоми на болестта бяха станали основна тема за разговор на цялото семейство. От половин година Джози не ходеше на училище. Гърчовете започваха толкова неочаквано и бяха толкова непредсказуеми, че не смееха да я оставят в класната стая с другите деца. Изабел беше преминала на половин работен ден и се бе заела да организира домашното обучение на Джози. А Виктор изцяло беше затворил кабинета си на „Фридрихщрасе“, за да е целодневно до дъщеря си. Или по-скоро да я води по лекари. Ала въпреки медицинския маратон, пробяган през последните седмици, всички експерти, с които се бяха консултирали досега, вдигаха рамене. Никой не беше намерил обяснение за периодичните фебрилни гърчове на Джози, за постоянните инфекциозни заболявания или за нощното кървене от носа. Понякога симптомите намаляваха, за известно време дори изчезваха и семейството се изпълваше с надежда. Но след кратка почивка всичко започваше отначало, обикновено с още по-страшни пристъпи. Досега интернистите, хематолозите и невролозите бяха успели единствено да изключат болести като рак, СПИН, хепатит и други подобни инфекции. Бяха направили на Йозефине дори тест за малария. Резултатът беше отрицателен.
– Доктор Ларенц?
Още: Откъс от "Сърцето на Анаранд" от Борис Кан
Повикът на Мария рязко го върна в действителността и той установи, че през цялото време беше зяпал сестрата с отворена уста.
– Какво направихте с нея? – Успя да възвърне гласа си и сега тонът му се повишаваше с всяка изречена дума.
– Какво искате да кажете?
– Говоря за Джози. Какво направихте с нея?
Още: Откъс от "От кражби до убийства" от Стефан Иванов
Ларенц вече крещеше и разговорите между чакащите пациенти внезапно заглъхнаха. По лицето на Мария пролича, че няма никаква представа как да се справи със ситуацията. Като сестра на доктор Гролке, тя, естествено, беше свикнала с необичайното поведение на пациентите. Все пак това не беше частна практика, а и „Уландщрасе“ отдавна вече не се числеше към изисканите адреси на Берлин. Чакалните всеки ден се пълнеха с проститутки и наркомани от близката „Литценбургерщрасе“. И никой не се учудваше, когато измършавял клошар в абстиненция започнеше да крещи на сестрата, защото не искал да му лекуват екземите, а просто да му дадат нещо за облекчаване на болката.
Днешният случай обаче беше съвсем друг. Защото доктор Виктор Ларенц не беше облечен в мръсен анцуг и тениска на дупки. Не носеше вехти маратонки и по лицето му нямаше нито една гнойна пъпка. Точно обратното. Сякаш понятието „изтънчен“ беше измислено специално за него – стройна фигура, изправен гръб, широки рамене, високо чело и волева брадичка. Макар да беше роден и израснал в Берлин, повечето го смятаха за северняк. Липсваха му само прошарените слепоочия и класическият нос. Даже къдравата коса с цвят на тиково дърво, която в последно време бе пуснал малко по-дълга, и кривият нос – болезнен спомен от злополука с ветроходна лодка – не нарушаваха общото впечатление за изисканост. Виктор Ларенц беше на четиресет и три години, въпреки че човек трудно би отгатнал възрастта му. Но пък за никого не беше загадка, че той притежаваше ленени носни кърпички с избродирани инициали и че никога не носеше дребни пари в себе си. Поразително бледата му кожа се дължеше на дългите часове извънреден труд. Тъкмо това направи ситуацията толкова трудна за Мария – все пак от дипломиран психиатър, облечен в поръчков костюм за две хиляди и двеста евро, не се очакваше да крещи на публично място. Никой не би си представил, че ще го види да жестикулира като обезумял и да реве неразбираеми думи с пресипнал глас. Точно затова Мария не знаеше как да постъпи.
– Виктор?
Ларенц се обърна рязко към дълбокия глас. Доктор Гролке беше чул шума и беше прекъснал прегледа на поредния пациент. Мършавият стар лекар с пясъчноруса коса и хлътнали очи изглеждаше крайно загрижен.
Още: Откъс от "Предимствата на дислексията" от д-р Брок Л. Айди, д-р Фърнет Айди
– Какво става тук?
– Къде е Джози? – изкрещя вместо отговор Виктор и доктор Гролке неволно отстъпи крачка назад, уплашен от приятеля си. Познаваше семейството вече десет години, но никога не беше виждал Ларенц в такова състояние.
– Виктор? Не искаш ли да влезем в кабинета ми и да…
Ларенц изобщо не го слушаше, а се беше надигнал на пръсти и надничаше над рамото му. Щом видя, че вратата на кабинета е открехната, той се втурна натам. Изрита вратата, тя полетя назад и се удари с трясък в количката с инструменти и медикаменти. На кушетката лежеше жената с псориазис. Горната част на тялото ѝ беше разголена. Внезапното нахлуване толкова я стресна, че не съумя дори да се покрие.
– Какво ти става, Виктор? – извика след него доктор Гролке, но Ларенц вече бе изскочил от кабинета обратно в чакалнята.
– Джози?
Той се втурна към дъното на коридора, като блъскаше всяка врата, покрай която минеше. Ревът му стана панически.
– Джози, къде си?
Старият алерголог го следваше възможно най-бързо, но Виктор изобщо не му обръщаше внимание. Страхът беше парализирал ума му.
– Какво има тук? – изкрещя той, когато последната врата вляво от чакалнята не поддаде на напора му.
– Препарати за почистване, Виктор, нищо друго. Това е килерът.
– Отваряй! – Побеснял, Виктор разтърси бравата.
– Виктор, чуй ме, моля те…
– ОТВАРЯЙ!
Доктор Гролке го сграбчи за раменете с неочаквана сила и го задържа.
– Успокой се, Виктор! И ме чуй, ако обичаш. Няма как дъщеря ти да е вътре. Чистачката заключи рано сутринта и си отиде. Ще дойде чак утре.
Ларенц дишаше тежко и регистрира думите със слуха си, но изобщо не вникна в смисъла им.
– Нека помислим логично. – Доктор Гролке разхлаби хватката си и леко потупа приятеля си по рамото. – Кога видя за последен път дъщеря си?
– Преди половин час. Тук, в чакалнята – механично отговори Виктор. – Влезе при теб.
Загрижен, старият лекар поклати глава и се обърна към Мария, която се бе приближила колебливо.
– Не съм виждала Йозефине – каза момичето. – Не е записана за днес.
Глупости!, изкрещя наум Ларенц и притисна пулсиращите си слепоочия.
– Изабел винаги уговаря часовете по телефона.
Мария няма как да е видяла дъщеря ми, защото на регистратурата седеше заместничка. По-точно заместник. Някакъв мъж. Каза да седнем. Джози беше толкова слаба. Толкова уморена. Оставих я в чакалнята и излязох да ѝ донеса чаша вода. А когато се върнах, тя беше…
– Няма как да е бил заместник – прекъсна го доктор Гролке. – При нас работят само жени.
Виктор се взря неразбиращо в лицето му и се опита да проумее какво бе чул току-що.
– Днес не съм преглеждал Джози. Не е била в кабинета ми.
Пронизителен дразнещ шум, който идваше някъде отдалеч и непрекъснато се усилваше, заглуши думите на лекаря.
– Какво искате от мен? – извика отчаяно той. – Разбира се, че влезе в кабинета. Нали я повикахте! Аз бях наблизо и чух как мъжът на регистратурата извика името ѝ. Бях ѝ обещал, че днес ще влезе в кабинета сама. Защото тя ме помоли. Знаете ли, че наскоро навърши дванайсет години? От известно време затваря вратата на банята. Затова, когато се върнах в чакалнята, реших, че вече е вътре.
Виктор отвори уста и изведнъж осъзна, че не беше изрекъл нито една от тези думи. Умът му работеше, но той очевидно вече не беше в състояние да говори.
Огледа се безпомощно. Сякаш всичко се случваше на забавен каданс. Шумът ставаше все по-натрапчив и оглушителен. Имаше чувството, че му говорят нещо – Мария, доктор Гролке, дори някои от пациентите.
– Не съм виждал Джози от година – бяха последните думи на лекаря, които Виктор чу. Внезапно всичко му се изясни. За един кратък миг той прозря какво се бе случило. Ужасната истина проблесна мимолетно като спомена за сън, от който тъкмо се е събудил. И също толкова бързо изчезна. За частица от секундата той проумя всичко. Болестта на Джози. На какво се дължаха ужасните ѝ страдания през изминалите месеци. Разбра какво се бе случило. Какво ѝ бяха причинили. Потръпна, когато осъзна, че сега щяха да преследват и него. Щяха да го намерят. Рано или късно. Това беше сигурно. Но в следващия миг ужасяващото прозрение му се изплъзна. Изчезна безвъзвратно като самотна капка във водосточната тръба.
Виктор удари ръце в слепоочията си. Пронизващият, грозен, мъчителен шум звучеше съвсем наблизо и вече ставаше непоносим. Приличаше на скимтенето на някаква агонизираща твар. В този звук не бе останало нищо човешко. Заглъхна след дълго време, едва когато най-сетне затвори устата си.
Още: Откъс от "Хората, които сеят в снега", Тина Харнеск
