1. СТАЛИН, СЪВЕТСКАТА ПОЛИТИКА И СЪЗДАВАНЕТО НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ БЛОК В ИЗТОЧНА ЕВРОПА, 1941 – 1949 г.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Съветската политика в Източна Европа през последната военна година и непосредствено след Втората световна война оказва огромно влияние върху световния политически процес. В Източна Европа сблъсъкът на съветските и западните цели непосредствено след войната не е толкова очевиден, но още през март 1946 г. бившият британски министър-председател Уинстън Чърчил се чувства принуден да предупреди в известната си реч във Фултън, Мисури, че „една желязна завеса се спуска през европейския континент“. По време на изказването на Чърчил Съветският съюз все още не предприема решителни действия за налагане на комунистическо управление в повечето източноевропейски страни. Въпреки че в цяла Източна Европа комунистическите апаратчици вече са във възход, на сцената все още има и политици от други, некомунистически партии. До пролетта на 1948 г. обаче комунистическите режими вече са твърдо установени в целия регион. Тези режими подкрепят Съветския съюз по всички въпроси на външната политика и започват сталинистки трансформации на своите социални, политически и икономически системи. Дори и след като между Югославия и СССР възниква остър разрив, останалите държави от съветския блок остават твърдо в сферата на Москва.
Като правим преоценка на съветските цели и конкретни действия в Източна Европа от средата на 40-те до началото на 50-те години на ХХ в., в тази глава ще засегнем и по-широки въпроси, свързани с произхода и интензивността на Студената война. Изследването показва, че вътрешната политика и следвоенните развития в СССР заедно с външнополитическите амбиции на Йосиф Сталин определят в решаваща степен съветските връзки с Източна Европа. Възприемането от страна на Сталин на все по-репресивна и ксенофобска политика в страната и решимостта му да потуши въоръжените въстания в регионите, анексирани от СССР в края на войната, се съчетават с възприемането на по-твърда линия спрямо Източна Европа. Тази вътрешно-външна динамика не е напълно отделена от по-широкия контекст между Изтока и Запада, но до известна степен е независима от него.
В същото време промяната в съветската политика спрямо Източна Европа неизбежно оказва неблагоприятно въздействие върху съветските отношения с водещите западни държави, които се опитват да предотвратят налагането на сталинистки режими в Източна Европа. За Сталин окончателният разпад на военновременния съюз между Съветите, САЩ и Великобритания е нежелана, но приемлива цена за установяването на комунистическо управление в Източна Европа. Въпреки че първоначално се надява да поддържа отношения на широко сътрудничество със САЩ и Великобритания след Втората световна война и се стреми да обособи официални сфери на отговорности на великите сили в Европа, той е готов да пожертва тези цели, когато укрепва властта си в Източна Европа.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
Изследването започва с описание на историческия контекст на съветските отношения с източноевропейските държави, по-специално събитията преди и по време на Втората световна война. Годините на войната и десетилетията преди нея спомагат за оформянето на политиката и целите на Сталин след войната. След това изследването разглежда начина, по който комунизмът се установява в Източна Европа под съветска егида в средата и края на 40-те години на ХХ век. Въпреки че процесът е различен в различните страни, дискусията по-долу подчертава както тези различия, така и много от приликите. Последният раздел предлага изводи относно политиката на Сталин и появата на източноевропейските комунистически режими.
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Анализът тук се основава в голяма степен на новоразсекретени архивни материали и мемоари от бившия комунистически свят. В продължение на много години след 1945 г. западните учени трябваше да разчитат изключително на западни архиви и на публикувани съветски, източноевропейски и западни източници. До началото на 90-те години на ХХ век следвоенните архиви на Съветския съюз и на комунистическите държави от Източна Европа бяха запечатани за всички външни лица. Но след падането на комунизма в Източна Европа през 1989 г. и разпадането на Съветския съюз две години по-късно бившите съветски архиви бяха частично отворени, а източноевропейските архиви са отворени в по-широк мащаб. Въпреки липсата на достъп до няколко от най-ключовите архиви в Москва – Президентския архив, Архива на външното разузнаване, Централния архив на Федералната служба за сигурност и Главния архив на Министерството на отбраната – през последното десетилетие в Русия бяха публикувани ценни антологии на документи, отнасящи се до съветско-източноевропейските отношения през епохата на Сталин, включително много важни архивни единици от недостъпните архиви. Много други първокласни колекции от разсекретени документи са публикувани или достъпни онлайн във всички източноевропейски страни. Сега учените могат да се запознаят с огромни количества архивни материали, които до началото на 90-те години на миналия век изглеждаха обречени да останат затворени завинаги. На Запад също така някои изключително важни колекции от разсекретени документи, отнасящи се до съветската политика в Източна Европа през 40-те и началото на 50-те години на ХХ век, станаха достъпни едва наскоро. Особено внимание заслужават разсекретените транскрипции на съветски телеграми, които са прихванати и разшифровани от американските и британските разузнавателни служби. Настоящото изследване се възползва от многото документи, които сега са достъпни, без да пренебрегва ценните източници, които са на разположение много преди разпадането на съветския блок.
Историческа обстановка
Превземането на властта от болшевиките в Русия през ноември 1917 г. и приключването на Първата световна война година по-късно коренно променят политическия облик на Източна и Централна Европа. По силата на Версайския договор и други следвоенни споразумения от останките на Австро-Унгарската, Османската и Руската империя са създадени много нови държави. Някои от тези нови образувания – Чехословакия, Югославия, Естония и Латвия – никога преди това не са съществували като независими държави. Други, като Полша и Литва, не са били независими от епохата преди Наполеон. Германия, която още от времето на Ото фон Бисмарк е най-динамичната европейска държава, е поставена в подчинено положение от съюзническите сили. Новото болшевишко правителство в Русия успява да се задържи на власт, но е силно отслабено от загубата на огромни територии, окупирани от Германия в последните месеци на войната (част от които са възстановени след поражението на Германия), а след това и от хаоса, обхванал Русия по време на гражданската война от 1918 до 1921 г. Степента на слабост на Съветска Русия е очевидна, когато през 1919 – 1920 г. избухва военен конфликт с Полша. Червената армия претърпява тежки загуби и съветският режим е принуден да отстъпи части от Украйна и Белорусия на Полша – неуспех, който би бил немислим няколко години по-рано. Въпреки че след края на Първата световна война Червената армия възвръща част от отнетите територии, в сравнение с царската империя новата съветска държава е доста по-малка по западния си фланг.
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
През междувоенния период отношението към Съветския съюз в страните от Източна Европа се различава значително. Репресивната политика и революционната реторика на болшевишкото правителство, както и ожесточената конкуренция за влияние, която германските държави и царска Русия водят в Източна Европа още от края на XVIII в., формират възприятията на много хора за новосъздадения СССР. Някои източноевропейски лидери през 20-те и 30-те години на ХХ век усещат по-зловеща заплаха от Съветския съюз, отколкото от Германия. Няколко нации, особено поляците, имат горчиви спомени – подновени от Руско-полската вой-на от 1920 г. – за въоръжената намеса на Русия срещу тях по време на борбите им за независимост през XIX и началото на XX век. Различният религиозен, етнически и културен произход на тези народи също отдавна ги е отделил от техните руски съседи. Освен това жестоката тирания на краткотрайната съветска република в Унгария под ръководството на Бела Кун през 1919 г. успява да предизвика широко разпространена антипатия, особено сред унгарците и румънците, към комунистическата система, която се налага в Русия.
Сред другите народи в региона обаче настроенията към новосъздадената съветска руска държава са значително по-топли или поне не толкова враждебни. Чехите и сърбите традиционно разчитат на Русия като противовес на германската и османската експанзия, а българите все още са дълбоко благодарни на Русия за помощта, която им оказва при освобождаването им от османските турци през 1878 г. Влиянието на панславизма продължава да преобладава сред много сърби, хървати, чехи и българи, което ги кара да гледат благосклонно на своите славянски братя в Съветския съюз.
Въпреки това, дори и за тези, обикновено приятелски настроени източноевропейски нации, събитията в междувоенния период пораждат сериозни разногласия със СССР. В България агитатори на комунистическата партия, свързани с доминирания от Съветския съюз Комунистически интернационал (Коминтерн), провокират неуспешен бунт през септември 1923 г., а след това, през 1925 г., взривяват катедралата „Света Неделя“ в неуспешен опит за убийство на цар Борис III. Тази акция, при която загиват повече от 100 души, предизвиква въвеждането на военно положение и жестоки репресии срещу комунистическата партия. И двете събития предизвикват дълбока тревога в София относно намеренията на Москва спрямо България и Балканите като цяло. В новосъздадената независима държава Чехословакия тревогата от болшевишкия преврат в Русия е толкова силна, че министър-председателят Карел Крамарж иска да прехвърли части от Чехословашките легиони (Československé Legie), които първоначално са изпратени в Царска Русия и други страни от Антантата, за да подкрепят независимостта на Чехословакия от Хабсбургската империя, в помощ на антиболшевишките сили по време на Гражданската война в Русия. Впоследствие се стига до ожесточени сблъсъци между легионите и болшевишката Червена армия, макар че тези сражения не са предизвикани от предложението на Крамарж, а от усилията на легионите да се измъкнат от Съветска Русия през далекоизточното пристанище Владивосток и да се върнат в новата си чехословашка родина. И все пак, дори и сблъсъците да са резултат главно от объркване, самият факт, че Крамарж се надява да използва легионите срещу болшевиките – идея, на която се противопоставят някои други ключови политически фигури в Прага, – подчертава напрежението, предизвикано от появата на болшевишкия режим. Последвалият възход на сталинизма в СССР, проявен още в самото начало от необузданата кампания на Сталин срещу селяните чрез „разкулачването“ и насилствена колективизация, подхранва още повече тревогата в Прага относно Съветския съюз.
Въпреки тези напрежения завземането на властта от нацистката партия в Германия през 1933 г. предизвиква радикални промени в позицията на Чехословакия спрямо Съветския съюз. Макар че президентът Томаш Масарик до голяма степен споделя неприязънта на Крамарж към съветския комунизъм, той е убеден, че Чехословакия ще трябва да търси защита на изток срещу зловещата заплаха от Германия. През юни 1934 г. Чехословакия установява пълни дипломатически отношения със Съветския съюз, а през май 1935 г. чехословашкото правителство подписва договор за взаимопомощ със СССР. Трябва да се признае, че договорът е донякъде обезсилен от една клауза в съпроводителния протокол, която посочва, че няма да бъде предоставена помощ, ако Франция също не се съгласи да окаже такава помощ. Въпреки това самият факт, че е подписан подобен договор – нещо, което би било немислимо преди 1933 г., – е показателен за промененото настроение в Прага. Скоро след подписването на договора външният министър Едвард Бенеш заминава за Москва, за да затвърди отношенията на Чехословакия със СССР. Макар че някои влиятелни личности в Чехословакия продължават да са силно предпазливи по отношение на сътрудничеството със Съветския съюз, Масарик и Бенеш стигат до извода, че вече нямат друг избор.
Навсякъде другаде в Източна Европа обаче водещите длъжностни лица продължават да не желаят да търсят подобряване на връзките със Съветския съюз, въпреки че все повече осъзнават заплахата, която представлява нацистка Германия. Дори и след като експанзионистичният стремеж на Адолф Хитлер към германския Lebensraum (жизнено пространство) предизвиква тревога за намеренията на Германия към целия регион, силното противопоставяне на нацисткия режим на съветския комунизъм (и враждебността на Хитлер към евреите) осигурява поне мълчалива подкрепа за Германия от страна на големи части от унгарското, словашкото, румънското и друго източноевропейско население. Полша и Румъния все още отхвърлят каквато и да било форма на военен съюз със Съветския съюз, въпреки че и двете страни с готовност са сключили такова споразумение с Великобритания и Франция.
Ситуацията в Източна Европа рязко се влошава през март 1938 г., когато Германия окупира Австрия и я включва в Третия райх – събитие, което Хитлер отбелязва като исторически аншлус. Шест месеца по-късно Хитлер започва разчленяването на Чехословакия, като в Мюнхен получава международно одобрение за окупацията и анексирането на Судетската област – регион, включващ областите Бохемия и Моравия, населени предимно с етнически германци. През март 1939 г. Германия предприема действия срещу останалата част от Чехословакия, като създава нацистки протекторати в Бохемия и Моравия и позволява на пронацистко правителство да управлява в номинално независима Словакия. Едновременно с това Хитлер принуждава литовското правителство да отстъпи Клайпеда (Мемел) на Германия, отменяйки прехвърлянето чрез мандат след Първата световна война. Нито Франция, нито Великобритания се противопоставят на германската окупация и анексиране на Клайпеда, което не оставя на литовските власти друга алтернатива, освен да подпишат двустранен договор, кодифициращ загубата на въпросната територия.
Тежкото положение на източноевропейските държави се влошава още повече през август 1939 г., когато Съветският съюз и нацистка Германия подписват Пакт за ненападение и едновременно с това сключват таен протокол към пакта. Съгласно условията на тайния протокол двете подписали страни разделят Източна Европа на сфери на влияние и се задължават да не се намесват в сферата на влияние на другата страна. На 1 септември германската армия нахлува в Западна Полша, което кара Великобритания и Франция да обявят война на Германия. Шестнадесет дни по-късно съветските войски навлизат в Източна Полша. На запад Вермахтът среща твърда въоръжена съпротива, но бързо укрепва властта си в Западна Полша и налага тежки репресии на общностите, които се опитват да се съпротивляват. Когато Червената армия навлиза в Полша от изток, по-голямата част от съпротивата е потушена. Съветските и германските войски установяват жестоки окупационни режими в съответните области и насилствено разселват стотици хиляди полски граждани. На 22 септември съветските и германските войски отбелязват завладяването на Полша със съвместен военен парад в Брест-Литовск (пол. Brześć-Litewski), малък град на демаркационната линия, установена по точка 2 от тайния протокол. Спорадичните боеве продължават през следващите две седмици, но към началото на октомври 1939 г. полската държава вече не съществува.
Докато Червената армия налага съветската власт в Източна Полша, съветските войски започват да навлизат и в трите балтийски държави (Естония, Латвия и Литва), които след Първата световна война се радват на около две десетилетия независимост. През следващите месеци, когато съветските военни сили и сили за държавна сигурност продължават да навлизат в балтийските страни, те принуждават местните правителства да изпълняват исканията на Москва. В крайна сметка в средата на 1940 г. съветските окупационни сили заменят местните правителства с марионетни режими, които гласуват за „доброволно“ инкорпориране в СССР. Същият модел се прилага и в бившите румънски територии Бесарабия и Северна Буковина, които Съветският съюз окупира и анексира в края на юни 1940 г.
Единствената сериозна пречка пред разширяването на съветската власт в Източна Европа се появява във Финландия, където влизането на съветските войски в края на ноември 1939 г. предизвиква кратка, но интензивна война, която разкрива сериозните слабости на Червената армия – слабости, произтичащи отчасти от масовите чистки на Сталин в съветското висше командване през 1936 – 1938 г. Въпреки че значително по-малките по численост финландски сили в крайна сметка трябва да отстъпят и да предадат значителни части от финландската територия, три месеца и половина ожесточени сражения през 1939 – 1940 г. нанасят сериозни загуби на Червената армия, включително най-малко 126 875 убити и 264 908 ранени. Сталин забранява публичното оповестяване на пълния размер на съветските жертви, представяйки конфликта с Финландия като голям успех за СССР.
Междувременно германската армия започва постоянно да разширява и укрепва западния и северния си фланг. Обявяването на война на Германия от страна на Великобритания и Франция през 1939 г. не забавя с нищо напредването на Вермахта. Германските войски завземат контрола над страните от Бенелюкс (Белгия, Нидерландия, Люксембург), Дания и Норвегия, след което предприема решителна офанзива срещу Франция. Вермахтът бързо разгромява френската армия, принуждавайки френското правителство да се предаде унизително през юни 1940 г., което води до формирането на пронацисткия режим, базиран във Виши, няколко седмици по-късно. През следващите четири години големи части от Франция остават под германска военна окупация.
Хитлер последва завоеванията си на запад и на север с подновяване на настъплението си в Източна Европа, като изпраща войски на юг на Балканите, където през април 1941 г. окупира Югославия и Гърция. От тази гледна точка нацистите успяват да принудят властите в Румъния, Унгария и България да се присъединят официално към съюза на Оста. Преди да започнат военните действия между Германия и Съветския съюз през юни 1941 г., румънското, унгарското и българското правителство се опитват да запазят до голяма степен неутралитет, но скоро се оказва, че трябва да се обвържат все по-тясно към Германия както по икономически, така и по военно-политически причини.
Тази тенденция се ускорява, след като Хитлер започва операция „Барбароса“ – мащабно нападение срещу Съветския съюз през юни 1941 г. Въпреки че българските войски не са изпратени в бой срещу съветските сили, българското правителство подкрепя Германия по много други начини, което кара СССР да обяви война на България през септември 1944 г. и да екзекутира българския регент – княз Кирил, през февруари 1945 г. За разлика от България унгарското и румънското правителство изпращат войски, които се сражават заедно с Вермахта срещу Червената армия и предявяват иредентистки претенции към съседните държави. Румънците бързо си възвръщат Бесарабия и Северна Буковина и остават там до завръщането на съветските войски през лятото на 1944 г. Тогава крал Михаил сваля пронацисткото румънско правителство начело с Йон Антонеску и обявява Румъния на страната на съюзниците. Унгарската армия претърпява тежки загуби в боевете със Съветския съюз, но продължава да действа до края на войната, като се стреми да опази териториите, които унгарските войници са заграбили от съседните държави през 1938 и 1939 г. Две дивизии на словашката армия на поддържаната от Германия държава в Словакия, наброяващи 20 000 войници, също участват в подкрепа на Вермахта срещу Съветския съюз от 1941 до 1944 г. В някои случаи полските партизански отряди, съпротивляващи се на германската окупация, впоследствие се сражават срещу войници на Червената армия, когато те пресичат старата граница по Припятското блато на територията, която до септември 1939 г. е полска.
За разлика от тях чешките войници застават на страната на настъпващите съветски войски, подобно на ръководените от комунистите партизани в Югославия и България. Прокомунистическите фракции на антифашистките съпротивителни движения в повечето от другите страни под германска окупация също получават помощ и строг надзор от съветското правителство и често са ръководени от обучени в Москва емигранти. Тези комунистически фракции, спечелили от идентифицирането си с националистическата кауза и от бойния си опит, служат като ядро на комунистическите партии в региона след края на войната. Действителният принос на тези съпротивителни сили – както и на други – за победата над Германия е в най-добрия случай незначителен (германските окупационни войски успяват да неутрализират местните съпротивителни движения чрез използване на безмилостно насилие), но партизаните успешно подхранват мита, че са изиграли решаваща роля в подпомагането на Червената армия за разгрома на Вермахта.
