Сам и Ридъл изобщо не можеха да си представят, че ще бъде така.
Разполагаха само с два клона и всъщност във водата нямаха никакъв реален контрол. Каякът оставаше на милостта на реката, теченията и препятствията превръщаха червения пластмасов съд в детска играчка.
Непрекъснато се въртяха и както Ридъл беше отпред и се опитваше да удържи големите клони, след миг каякът се понасяше устремено и Сам се озоваваше на предна позиция, летящ към бързеите.
Скоро и двата клона бяха засмукани от вихреното течение и момчетата останаха изцяло на благосклонността на природата.
За Сам, с пулсиращото му рамо, кошмарът беше двоен. Всяко движение предизвикваше нови пронизващи болки и след един час, през който сякаш беше яздил див кон на родео с трион, опрян в ребрата, нещо явно се прекърши в тялото му.
Беше някакъв физически шок, предизвикан от студената вода, постоянното тръскане в лодката и скимтенето на Ридъл. Щом реката се превърна в поредица от бързеи, братчето му стана като вързано куче, което някой пребива от бой. Не можеше да избяга, не можеше и да мълчи.
Намираше се на скоростно влакче, което беше едновременно и леденостудено водно колело. Реакцията му беше да скимти, да хленчи и да плаче. Така че докато Сам стискаше зъби, присвил очи от болка, сигурен, че всеки един момент ще му причернее и ще падне във водата, и само се надяваше, че ще се удави възможно най-бързо и безболезнено, Ридъл се бореше за въздух и борбата му се чуваше ясно.
И тогава, след три и половина часа препускане по реката като коркова тапа в пералня, теренът се промени, коритото се стесни и течението рязко се забави.
Беше чудо. Не се бяха преобърнали.
Бяха изминали двайсет километра. Намираха се и много по-ниско. От двете страни на реката вече се виждаха гладки скали. Високи каменни стени с ръждив цвят ограждаха реката, която се влачеше мързеливо. Слънцето грееше, отразяваше се от плоските повърхности и започна да суши подгизналите им дрехи.
Ридъл спря да крещи. А Сам спря да си мисли как ще умре.
И двамата бяха развълнувани от яркостта на света наоколо. Над главите им се рееше орел, описваше широки кръгове и любопитно ги разглеждаше.
Най-сетне Ридъл каза първото си изречение без думата помощ.
- Напишках се.
***
След час реката отново се промени, каньонът свърши и течението се ускори. Бурната вода кънтеше и ревеше по различен начин. Влакчето на ужасите се завръщаше.
Ридъл извика на Сам:
- Край вече.
Сам знаеше какво иска да каже. И той усещаше, че е на края на силите си. Но отвърна:
- Ще намерим някого...
Когато го изричаше, звучеше логично. Но думите не бяха особено утешителни. Ридъл просто повтори:
- Край вече.
Сам леко извърна глава, за да види по-добре брат си, в този момент течението се промени, каякът се завъртя за хиляден път и Ридъл се озова отпред, а Сам – отзад, само че бяха под ъгъл, не плаваха направо по реката.
Грохотът се усилваше. Сам се зачуди дали звукът не е само в главата му. Ала Ридъл каза:
- Чувам коли.
Брат му се опита да се вслуша. Това ли беше? Шосе? Нима са стигнали толкова далече? Не смееше дори да се надява на такова нещо.
Ридъл беше застинал на място и напрегнато се вслушваше.
Сам въпреки болката в рамото, врата, гърба и краката извърна леко горната част на тялото си, за да огледа положението по-добре. Определено се намираха в много отдалечен район.
Но звукът от шосето ставаше все по-силен. Ридъл не го свърташе на едно място.
- Сам, чувам колите! Чувам ги!
Мяташе се насам-натам и каякът се люшкаше.
Сам изкрещя:
- Ридъл, спри! Стига си мърдал!
Момчето опита да не се движи, но цялото трепереше от вълнение. Шосето приближаваше. Може би ще минат под мост. Може да размахат ръце. Няма ли хората да ги видят? Няма ли хората да разберат, че са в беда?
Слънцезащитният крем, с който се бяха намазали преди часове, се топеше по челото на Ридъл и се стичаше в дясното му око. Той го избърса и още повече влоши нещата. Изведнъж окото му започна силно да пари.
Момчето се наведе към реката, гребна вода и наплиска лицето си. Каякът се разклати.
Сам не разбра какво става.
- Ридъл, казах ти да спреш.
- Окото ме боли. Може би от крема.
Сам му се озъби:
- Зарежи тъпото око!
Не биваше да го казва така. Не беше искал да прозвучи така.
Моментът беше такъв – в каяка, и двамата изтощени. И двамата гладни. И двамата не можеха да следят какво се случва с реката, и двамата не можеха да направят нищо по въпроса дори да бяха внимавали. В драмата им сега се намесиха крясъците един към друг да не люлеят лодката.
А само седем секунди по-късно грохотът на призрачното шосе се оказа водопад и двете момчета с каяка полетяха право в него.
***
Спускането беше девет метра и половина – колкото от покрива на триетажна сграда. Бяха под ъгъл, когато се плъзнаха по ръба, дъното на каяка внезапно задра в голяма скала като кола, която не взима добре завоя и закача бордюра.
И двамата изкрещяха. Като подлудели животни, помисли си Сам, щом звукът се откъсна от гърлата им.
Но реката дърпаше, а скалата ги държеше, така че каякът се преобърна. Момчетата излетяха във въздуха с лодката си и с ледената вода. Паднаха в реката долу заедно с основното течение. Каякът, вече празен, се заби като пирон в пенестите води и изскочи като изстрелян с топ.
Момчетата потънаха като камъни, забити с черния чук на стената падаща вода. Тежестта върху телата им беше огромна, но изведнъж усукванията и завъртанията на засмукващата змия на течението смениха посоката си. Нов тласък ги избута нагоре и след миг ги изплю на повърхността.
Съдбата на аления каяк беше по-лоша – тресна се върху остър камък и се сцепи на две като с гигантска брадва. Двете парчета се завъртяха в кръг, предната част веднага се напълни с вода и потъна. Задната се понесе по течението с бясна скорост и изчезна.
Момчетата, изтласкани на повърхността, блъскани от пълната с мехурчета вода, откриха, че няма значение, че не могат да плуват. В тази ситуация плуването не съществуваше. Съществуваше само ледената ръка на съдбата.
И ето че тя ги раздели и запрати всеки по свой път. Последните думи на Ридъл, които помнеше Сам, бяха "Окото ме боли". А последните думи, които помнеше да му е казал, бяха "Зарежи тъпото око".
Чуваше се как ги казва отново и отново, докато черната вода изпълваше носа му и изтласкваше въздуха от дробовете му.
Зарежи тъпото око.
Защото там, където се намираше сега, виждаха единствено слепците.
Откъс от „Ще бъда до теб”, Холи Голдбърг Слоун.
