Откъс от романа на Филип Джиан - „Ох...“

ИЗГЛЕЖДА, СЪМ СИ ОДРАСКАЛА БУЗАТА. Че­люстта ме боли. Докато падах, съм съборила ваза, спомням си, че чух как се разбива на пода, и се питам дали не съм се порязала на някое парче стъкло, нямам представа. Навън все още грее слън­це. Времето е хубаво. Постепенно си поемам дъх. Чувствам как само след няколко минути ще ме стег­не страхотна мигрена.

Преди два дни, докато поливах градината, вдиг­нах очи и видях в небето тревожно знамение. Беше облак с красноречива форма. Огледах се да видя дали то не се отнася за друг, но наоколо нямаше жива душа. До мен не достигаше никакъв звук, само аз поливах, не долавях нито глас, нито вик, нито полъх на вятъра, нито дори бръмченето на мотор, а обикновено откъм съседите се чува я косачка, я въздушна метла за падналите листа.

Общо взето, имам усет за въздействията на външния свят. Мога да прекарам дни наред затворена, без да ми стъпи кракът навън, само защото съм открила тревожно предзнаменование в полета на птица – особено ако е съпроводен с пронизителен крясък или грак – или ако вечер слънчев лъч пробие листака и блесне в лицето ми, или пък ако се наведа да дам някоя пара на седнал на тротоара мъж, а той ненадейно ме сграбчи за ръката и започне да крещи: Демоните, лицата на демоните… Ала стига да ги заплаша, че ще ги убия, те ми се подчиняват…!! Човекът си дереше гърлото, повтаряше до побърк­ване тези думи, с облещени очи, като продължаваше да ме държи. През онзи ден върнах билета за вла­ка, дори забравих къде трябваше да пътувам, пък и вече не ме интересуваше, защото нямах никакво намерение да се самоубивам или да се преструвам, че не разбирам смисъла на отправените ми посла­ния и знаци.

Бях шестнайсетгодишна, когато след запой по време на празниците в Байон изпуснах самолета и тъкмо този самолет се разби. Това ме накара да се замисля. Реших занапред да вземам предпазни мерки, за да спася живота си. Приех, че някои неща наистина съществуват, без да обръщам внимание на онези, които им се присмиваха. Нека се смеят. Не зная защо, но винаги съм приемала знаците в небето за най-точни и достоверни, така че облак с формата на Х – достатъчно странен, за да привлече вниманието ми – непременно би ме накарал да бъда нащрек. Не знам как така съм се разсеяла. Какво е приспало моята бдителност? Може би от­части, ако не и изцяло заради Марти. Толкова ме е срам. Сега така ме е яд. Яд ме е на самата мен. На входната врата има верига. Как можах да забравя, че на проклетата врата има верига? Ставам и оти­вам да я поставя. Захапвам долната си устна и за минута стоя неподвижна. С изключение на строше­ната ваза, всичко е на мястото си. Качвам се горе, за да се преоблека. Венсан ще идва на вечеря с приятелката си, а аз още нищо не съм приготвила.

Младата жена е бременна, но не от него. По този въпрос вече пазя мълчание. Нищо няма да постигна. Нямам повече сили да се боря с него. Нито пък желание. Когато си дадох сметка колко много прили­ча на баща си, направо щях да се побъркам. Името ѝ е Жози. Търси да наеме апартамент за себе си и за Венсан, а също и за бебето, което трябва да се роди. Когато споменахме пред Ришар какви са на­емите в столицата, той се престори, че му прилоша­ва. По навик започна да се разхожда напред-назад и да мърмори под носа си. Виждам колко е остарял и помрачнял за двайсет години. „Какво? На година или на месец?“, запита накрая, настръхнал, той. Не бил сигурен, че ще намери толкова пари. Подразбира се аз да разполагам със солидни и постоянни доходи. Естествено.

– Нали искаше да имаш син? – казвам му. – Заб­рави ли?

Напуснах го, защото беше станал непоносим, а сега е по-непоносим от всякога. Карам го да пропу­ши отново и дори да възобнови сутрешния си крос, за да се отърве от навъсената подозрителност, коя­то повечето време го владее.

– Прощавай, но можеш да вървиш на майната си – отвръща ми той. – Така или иначе, в момента съм закъсал с парите.

Нали уж си беше намерил работа?

– Не зная. Поговорете двамата.

И с него вече нямам желание да се боря. Прека­рах повече от двайсет години от моя живот с този човек и понякога се питам как съм намерила сили за това.

Напълвам ваната. Бузата ми е зачервена и дори жълтеникава, с цвят на глина, а в ъгълчето на уст­ните ми има капчица кръв. Здравата съм се разрошила  – цели кичури са се измъкнали от шнолата. Сипвам солите във водата. Същинска лудост, защо­ то минава пет следобед, а аз не познавам добре това момиче Жози. Не зная какво да мисля за нея. Инак денят е толкова светъл и прекрасен, тъй далеч от всякаква сянка на заплаха. Трудно ми е да повярвам, че подобно нещо ми се е стоварило на главата от ослепително синьото небе, в толкова ху­баво време. Банята е обляна от слънцето, дочувам далечните подвиквания на децата, които играят на­вън, хоризонтът е безметежен, пеят птички, скачат катерички…

Чувствам се чудесно. Ваната ми действа благот­ворно. Притварям очи. Минава известно време и без да твърдя, че всичко е отминало, все пак оконча­телно идвам на себе си. Мигрената ми се разминава. Обаждам се да поръчам за вечеря суши.

Преживяла съм доста неприятни моменти с мъже, които сама съм избрала.

Събирам едрите парчета от вазата и минавам с прахосмукачката там, където бях паднала  – от ми­сълта, че само преди няколко часа съм лежала на това място, сърцето ми се разтуптява и настроение­то ми отново се разваля. Тъкмо се каня да си налея една чашка, когато получавам съобщение от майка ми Ирен. Тя е на седемдесет и пет години и от месец нито съм се виждала, нито съм се чувала с нея. Твър­ди, че ме сънувала, че съм я викала на помощ, при по­ложение че и през ум не ми е минавало да ѝ се обадя. Венсан, изглежда, не хваща вяра на моя разказ. „Велосипедът ти е в чудесно състояние – заявява ми той. – Наистина е доста странно.“ Гледам го из­вестно време, после свивам рамене. Жози се изчер­вява от смущение. Венсан преди малко я хвана за китката и я накара да престане да си взема фъстъци. Наддала е най-малко двайсет килограма. Никак не си подхождат с Венсан. Ришар, който изобщо не е в течение, ме увери, че момичета като нея често ги бивало в леглото – какво означава да я бива в леглото? В момента тя търси тристаен апар­тамент с площ поне сто квадратни метра в квартала, който си е харесала, но наемът на подобно жилище там е най-малко три хиляди евро. „Кандидатствах за работа в „Макдоналдс“ – съ­общава ми той. – Да видим какво ще излезе.“ На­сърчавам го в това отношение, а защо не и за нещо по-престижно? За издръжката на бременна жена са нужни пари. „Имай го предвид“ – напомних му, пре­ди още да ме е запознал с нея. „Не съм искал мне­нието ти – озъби ми се той. – Твоето мнение изобщо не ме интересува.“

Така се държи с мен, откакто напуснах баща му. Ришар е чудесен актьор. А Венсан е най-добрата му публика. На ставане от масата той отново ме изглежда с подозрение: „Какво ти става? Какво не е наред?“. Същата мисъл не ме е напуснала по вре­ме на вечерята. През цялото време се питам дали съм била избрана случайно, или ме преследва ня­кой, когото познавам. Историите им за наеми, за детска стая изобщо не ме интересуват, но все пак се възхищавам на начина, по който се опитват да превърнат техния проблем в мой проблем. Взирам се в него и се опитвам да си представя изражението му, ако му опиша какво ме сполетя този следобед. Ала подобно нещо е извън възможностите ми. Из­общо не мога да предвидя реакциите на моя син.

– Да не си се била?

– Венсан, какви ги говориш? – прихвам. – Аз да се бия?!

– Да не си се счепкала с някого?

– Я престани, не говори глупости. Нямам навик да „се счепквам“ с когото и да било. Ставам и отивам при Жози на верандата. Вечер­та е хубава и макар да е хладно, тя си вее с ръка. Последните седмици са най-тежки. За нищо на све­та не бих минала отново през подобно изпитание. Съгласих се да ми срежат корема, за да сложа край на мъчението. Венсан е в течение. Никога не съм се опитвала да разкрасявам този епизод. Държах той да знае това. И никога да не го забравя. Навремето майка ми описа по същия начин моето раждане и все пак оцелях.

Двете с Жози се взираме в осеяното със звезди черно небе. Поглеждам я крадешком. Били сме заед­но не повече от пет-шест пъти и почти нищо не знам за нея. Не мога да кажа, че ми е антипатична. Като познавам моя син, направо я съжалявам, но от дру­га страна, тя притежава някаква хладна упоритост и смятам, че стига да иска, ще успее да се справи. Усещам нейната твърдост и скритата у нея сила.

– Значи, през декември – казвам ѝ аз. – Набли­жава.

– Той е прав – отвръща ми. – Наистина не сте на себе си.

– Нищо подобно – възразявам. – Наред съм. Той просто не ме познава.

Изпращам ги и затварям след тях. Обикалям дол­ния етаж със сатър в ръка, за да проверя вратите и прозорците. После се заключвам в спалнята. За­почва да се зазорява, а аз не съм мигнала. Утрото е синьо, разкошно. Отивам да се видя с мама. Във всекидневната заварвам атлетичен младеж, но инак съвсем обикновен на вид.

Питам се дали моят нападател от предишната ве­ чер е изглеждал така – помня единствено качулката на главата с дупки за очите и дори не бих могла да кажа каква беше на цвят – синя или червена. Дали прилича на този самодоволен тип, който успява да ми намигне, докато майка ми го изпраща.