Мъжко черно палто. „Маркс енд Спенсър”. 2007 г.
Мъжът беше висок и облечен безвкусно. Ела винаги забелязваше дрехите на хората, а този мъж носеше безформено черно палто, твърде късо за високата му фигура, поради което се вееше свободно около прасците му, когато той крачеше. Държеше шапката си в ръка и въртеше периферията ѝ между пръстите си. Ела гледаше как тъмният му силует се движи зад стъклото на вратата на магазина.
- Той е ходеща неприятност – каза Били и кимна смръщено към магазина. – Най-добре майка ти да внимава.
- Кой е той?
- Съветник Пайк – Били изкриви неодобрително устни и се отпусна тежко на стола, който Мама държеше в ъгъла на двора за слънчевите дни, когато няма много работа. Ела гледаше как накланя глава наляво-надясно, сякаш се опитва да отпъди нещо, някоя мисъл, бръмчаща като досадна муха.
Чакаше в двора и хвърляше тайни коси погледи през витрината. Не искаше да влиза вътре.
Виждаше, че Мама се усмихва, кима, виждаше тила на мъжа, тъмната му коса и как белият му врат изпъква на фона на черната му яка.
Винаги се появяваше някой мъж. На местата, където бяха живели преди, винаги се появяваше някой мъж и започваше да души наоколо. Мама винаги знаеше какво да прави.
- Тц. Тези хора са като кучета – Ела я чу да казва веднъж с цъкащия звук, който издаваше с език. – Надушват страха. Гледай ги в очите. Усмихвай се. Не им позволявай да го подушат.
Сети се за това сега, докато гледаше ръцете на Мама, разсичащи въздуха с красиви жестове, косата ѝ, полюшваща се над раменете, начервената усмивка.
Ето я и нея, запътила се право към тях, с една ръка посяга към дръжката на вратата, с другата поема ръката на съветника, стиска я здраво, гледа го право в очите.
- О – казва тя, а камбанката зазвънява лудешки от широко отворената врата, – господин Пайк, да ви представя дъщеря си Ела... и Били, разбира се. Здравей, Били, как си днес?
Ела долови фалшивото звънтене в гласа ѝ – като звука от лъжичка по порцеланова чаша. Ръката на мама се обви около кръста ѝ и я придърпа. Чуваше как сърцето ѝ бие под избродираната коприна на роклята.
Бузите на Ела пламнаха в червено, когато се опита да се насили да се усмихне. Не допускай да го видят. Не допускай да подушат страха ти. Дали мъжът ще забележи? Впи нокти в дланите си. Гърлото ѝ се стегна и се оказа, че не може да издаде и звук.
- Какво удоволствие – замърка мъжът. – Госпожицата е прекрасна също като майка си.
Гледаше как очите му се движат нагоре-надолу, алчни очи, напомнящи малки черни копчета, и я оглеждат цялата. Представи си го как облизва устни като след вкусен обяд.
Мъжът се обърна и кимна на Били, който подритваше камъче от единия към другия си крак.
- Били, гледай да не досаждаш, чуваш ли?
След тези думи излезе от двора с вяла походка, развял зад гърба си черното палто.
Били се свъси и заби върха на маратонката си в камъчетата. Някои излетяха и мъх и пръст пръснаха по чорапите му, ала Мама не му се скара.
Вместо това изчака и последната следа от палтото да се изнесе от двора, пое си дълбоко дъх, изпъна рамене и рязко разтри длани, сякаш избърсваше нещо неприятно.
- Познаваш ли го, Били? – попита тихо.
Момчето изкриви лице.
- Да, за мое нещастие.
Мама му се усмихна, но Ела виждаше, че мисълта ѝ е някъде другаде.
- Добре – каза и плесна с ръце. – Така, кой иска горещ шоколад?
Били беше единственият приятел, който Ела си намери, след като се преместиха в Йорк. Никое момиче в класа ѝ не изглеждаше да я харесва. А и на местата, където живееха преди, все така ставаше.
Беше твърде мургава, твърде кротка. Не говореше като тях. Нещо в нея явно ги притесняваше и когато ги приближеше, всички ставаха, пъхаха ръце в джобовете, играеха си с кичур коса, мятаха ѝ дълги, коси погледи.
И тук не беше кой знае колко по-различно въпреки всичко, което ѝ обеща Мама.
Но Били я харесваше и когато се сетеше за това, Ела чувстваше някаква сигурност, усещане, което се разливаше в нея като началото на забранен, но неудържим смях.
- Кой ще покаже на новата ни съученичка Ела как стоят нещата тук? – попита госпожица Куксън морето от отегчени лица в първия ѝ ден в "Сейнт Олав", новото училище, и Били се изстреля от стола си по неговия смешен начин – кльощавите му крака се разгънаха, сякаш са на пружини. Сграбчи лакътя ѝ и не спря да се усмихва през цялото време, докато я насочваше – твърдо, но внимателно – към редицата шкафчета в дъното на класната стая.
В този момент Били я взе за себе си – като книга от библиотеката или загубен чадър. Дланта му покри лакътя ѝ. Усмивката му разкри низ блестящи бели зъби. Тя беше петнайсетгодишна. Усети онова гъделичкане в корема си. Реши, че Били е най-интересното момче, което е виждала.
Харесваше очите му, синьо-зелено-сиви. Гледаше право в нея и не мигаше. Харесваше ѝ как винаги в ъгълчетата на устата му се криеше полуусмивка. Харесваше облака къдрава черна коса, щръкнала във всички посоки, както и кльощавите му китки, които винаги се подаваха от маншетите на училищната риза. Беше навсякъде и едновременно. Сякаш високото му слабо тяло не бе достатъчно голямо, за да го побере, и части от него все изскачаха нанякъде.
Сега и двамата бяха кацнали на сгъваеми столчета зад тезгяха, обгърнали с длани чашите с горещ шоколад, пийваха си и издухваха парата.
За всички останали, които минаваха по улицата, помисли си Ела, изглеждаха точно както винаги – госпожа Морено вътре в новия си лъскав магазин с дъщеря си и онова смешно момче, Били.
Но ако се настроеше, ако се притиснеше към външността на тялото си, оставеше част от себе си да се понесе напред, усетеше със съзнанието си Сигналите – онези сини и червени, а понякога електрически зелени заврънкулки, чуваше какво си повтаря Мама – бясно, отново и отново, безмълвно в главата си.
Това я изнервяше. Затова и не правеше настройването много често.
Мама я видя, че я гледа, блесна с една от своите усмивки тип "Каквото и да става, Ела, всичко си е съвсем наред", седна и започна да подрежда копринените шалове върху една маса. Ръцете ѝ се стрелкаха над цикламено-розовото и завихрянията в синьо и усукваха нови форми като листенцата на цвете оригами.
Обърнала им гръб, за да не види Ела изражението ѝ, гласът ѝ се извиси прекалено високо, с прекалено старание да звучи така, сякаш не се интересува особено:
- Били... Откъде познаваш този човек, съветник Пайк?
- Всички познават Пайк, госпожо Морено – отвърна Били и ъгълчетата на устните му отново се изкривиха. – Той е недодялан, както казва баща ми. И съжалявам, но не го харесвам.
- А какво означава този израз, това – как го каза – недодялан? – попита Мама.
Били сбърчи чело.
- Недодялан означава човек, който е зле скалъпен, надве-натри, не както трябва...
Момчето млъкна и се огледа из магазина за вдъхновение.
- Ето, както някоя от роклите, госпожо Морено. Рокля, която ви носят за корекция. Искат да скъсите подгъва или ръкава, но когато се захванете за работа, когато се вгледате отблизо, виждате, че роклята изглежда красива и лъскава на пръв поглед, само че всъщност изобщо не е добре направена... Може би кантът е крив или джобовете са изместени, така че трябва да се разшие всичко и да се зашие отново по-добре...
Ела се сети за торбестото палто на съветник Пайк – как висеше от раменете му и се омотаваше около краката му и как, докато го гледаше, я беше обзело чувството, че той крие нещо зад усмивката си.
- Крив – повтори тихо Мама сякаш на себе си, наслаждавайки се на звука на думите. – Зле скалъпен. Надве-натри...
Устните ѝ затрепкаха в ъгълчетата, на дясната ѝ буза се появи трапчинка и раменете ѝ се разтресоха. Смехът избухна от устните и носа ѝ, започна да се премята между стените, да отеква из целия магазин и скоро Ела и Били също се смееха, пляскаха по бедрата си, а по бузите им се стичаха сълзи.
- Спрете – изохка Мама между две избухвания на смеха. – Спрете веднага и двамата. Жестоко е, не бива да се присмиваме на горкия човек.
Но в този момент срещна погледа на Били и отново се разсмя. Мама. Фабия Морено. Фабия, което Ела знаеше, че означава "пламък". Знаеше италиански, френски, малко испански и разбира се, Стария език, който Ела нямаше позволение да учи, езика на бабата на майка ѝ. Мадаар-Бозорг там, в Иран, в Старата родина.
Колкото и да я умоляваше Ела, Мама не склоняваше да я учи на Стария език.
- Само ще ти донесе лош късмет, тезора – бяха единствените ѝ думи. – Ако искаш да учиш езици, започни с езика на баща си. Италиански – езикът на музиката, на изкуството, на храната.
Езикът на любовта. Много красив език. Прави те щастлив. Винаги.
Понякога Ела хващаше Мама да си пее в кухнята с нежни високи тонове, които сякаш блещукаха във въздуха, и с по-ниски тонове, излизащи от дълбините на гърлото ѝ по начин, който Ела не можеше да наподоби, колкото и да се упражняваше пред огледалото. Тежки, мъгляви думи и думи дълги, с протяжен звук, които се смесваха с парата над тенджерата, и така, когато Ела гълташе гъстата яхния на Мама, яхнията с боб и чесън, си представяше, че яде историите на предците си.
Когато Мама се ядосваше, пак старите думи, тъмни и с остри ръбове, изхвърчаха измежду устните ѝ. Точно тези думи пленяваха Ела.
Звучаха донякъде като заплюване.
Били също обичаше да слуша Мама.
- Разкажете ни приказка, госпожо Морено – казваше.
Приказки за гори и дълбоки реки. Историята за дванайсет принцеси, които насън се превръщали в диви гъски и отлитали през прозореца на стаята си с безшумните си бели криле. Приказки за стара жена с много лица, която пътува от град на град, пристига с есенния вятър и си тръгва с пролетта. Приказката за мъж, който откраднал ценната кожа на шелки, жената тюлен, както и любимата на Ела приказка за червените обувки.
- Не сте ли вече твърде големи за приказки? – разсмиваше се Мама.
Но Били все така успяваше да ги измъкне от нея, подскачаше из магазина, разсмиваше ги и играеше различните роли. Беше принцесата, която се усмихва превзето с розова шапка и воалетка с мъниста, в следващия момент беше търговец, който високомерно се разхождаше с венецианска маска.
- Вещицата, Били! Хайде, направи вещицата! – молеше Ела и той се подпираше на бастун със сребърен връх, загърнал раменете и главата си с голям шал, въртеше очи, бръщолевеше заклинания с толкова изкривена физиономия, че на Ела ѝ потичаха сълзи от смях.
Изненадващо е, че Мама го оставяше да се криви така с вещите в магазина. Изглежда, изобщо не ѝ пречеше.
- Били е добро момче. Умно момче – казваше. – Вижда всичко, разбира всичко. С него сме в безопасност, карисима.
В безопасност. Ела не знаеше точно какво значи това. От какво точно можеше да се страхуват? Понякога усещаше този неназован страх да трепка между тях като изкуствения воал на шапката на някой от манекените.
Откъс от "Роклята", Софи Никълс
